Предателството „Тристан“

Секретарят отвори вратата и се отдръпна назад, докато Меткалф влизаше, ескортиран от водача на пазачите. Другите двама останаха отвън с изпънати стойки.

Влязоха в просторен кабинет на някой с висок ранг. Подът бе покрит с огромен персийски килим, мебелите бяха масивни, от тъмно дърво. До една от стените имаше каса. Масивно бюро, покрито със зелено сукно, беше отрупано с папки и телефонни апарати. Зад него седеше строен мъж с високо, изпъкнало чело, леко плешив и кръгли очила без рамки, през които очите му изглеждаха необичайно големи. Беше облечен в идеално изгладена сива униформа. Без да става от стола, той направи жест с ръка. Пазачът се завъртя кръгом и излезе, оставяйки Меткалф сам.

Очилатият се наведе над бюрото и няколко минути ро-вичка из документите, сякаш Меткалф го нямаше. Издърпа дебела папка и най-после погледна към Меткалф, без да пророни нито дума.

Меткалф знаеше, че това е един от прийомите за разпит — мълчанието имаше за цел да накара неопитния субект да се почувства неудобно, да се притесни. Но Меткалф не беше неопитен. Той възнамеряваше да мълчи, докато и следователят му мълчеше.

След като минаха поне пет минути, очилатият се усмихна и каза на перфектен английски с британски акцент.

— На английски ли предпочитате да говорим — после добави на руски — или руски? Доколкото разбрах, говорите езика ни добре.

Меткалф примигна. Английският можеше да му даде предимство, помисли си той. Офицерът от НКВД нямаше да схваща нюансите, тънките разлики в думите и изразите, които само англоговорещите усещаха. Той отговори на английски:

— За мен няма значение. Стига да разговаряме свободно и открито. Вие упълномощен ли сте за това, другарю…? Страхувам се, че не чух името ви.

— Аз не съм го „подхвърлил“, както се изразявате вие, американците. Можете да ме наричате Рубашов. Също „господин“, а не „другарю“ — ние с вас не сме другари в края на краищата, г-н Меткалф. Седнете, моля.

Меткалф се настани върху едно от двете огромни кресла, тапицирани в зелена кожа, до бюрото на Рубашов. Забеляза, че самият Рубашов остана прав. Зад него висяха три портрета в рамки — на Ленин, Сталин и Железния Феликс, Дзержински, прословутия основател на ЧК. Главата на Рубашов беше обградена от портретите, сякаш бе част от колекцията.

— Желаете ли чаша чай, г-н Меткалф?

Меткалф поклати глава.

— Чаят е наистина чудесен. Нашият председател го донесе от Грузия. — Пийнете малко, г-н Меткалф. Имате нужда да се освежите.

— Благодаря, но не желая.

— Казаха ми, че не сте докоснали храната, която са ви оставили. Съжалявам да чуя това.

— О, това храна ли беше?

Той си спомни металната чиния с разредена супа, която му подхвърлиха с комат твърд черен хляб. Колко време мина от тогава? Колко време мина, откакто го затвориха в единичната килия?

— Е, тук не е черноморски курорт, макар че няма ограничения за престоя. — Рубашов излезе иззад бюрото си и застана пред Меткалф с ръце, свити пред гърдите. Високите му черни кожени ботуши бяха идеално лъснати и блестяха като огледало. — Значи, вие сте много опитен оперативен агент, не са много агентите, които успяват да се изплъзнат като вас от нашите хора. Впечатлен съм.

Следователят естествено очакваше Меткалф веднага да го опровергае, но той си замълча.

— Надявам се, че разбирате положението си.

— Напълно.

— Радвам се да го чуя.

— Разбирам, че съм отвлечен и хвърлен в затвора незаконно от агенти на съветската тайна полиция. Разбирам, че е станала някаква сериозна грешка, която ще има много по-големи последствия, отколкото си представяте.

Рубашов поклати бавно глава и каза.

— Не, г-н Меткалф. Няма никаква грешка. Обмислили сме и всички… „последствия“, както ги нарекохте. Ние сме толерантна нация, но не търпим шпионска дейност срещу страната си.

— Да — каза спокойно Меткалф. — „Шпионска дейност“ явно е обвинението, което отправяте срещу всеки посетител, когото сметнете за неудобен, така ли е? Някой в Комисариата на външната търговия не е харесал условията на сделката, сключена със семейната ми фирма, предполагам.

— Не, сър. Моля, не ми губете времето с извъртания — предупреди руснакът и посочи с пръст купчината папки върху бюрото си. — Виждате ли всичките тия дела, по които съм главен следовател. Както разбирате, имам много работа и времето не ми достига. Така че нека говорим по същество, г-н Меткалф — той се върна до бюрото си, измъкна лист хартия и я подаде на Меткалф. Следователят миришеше на тютюн за лула и пот. — Вашето признание, г-н Меткалф. Под пишете и да приключваме.

Меткалф погледна листа и забеляза, че е празен. После се усмихна иронично.

— Подпишете в дъното на листа, г-н Меткалф. Ние ще попълним подробностите по-късно.

Меткалф продължаваше да се усмихва.

— Изглеждате ми интелигентен човек, г-н Рубашов. Не грубиян, като онзи, който е взел глупавото решение да бъде арестуван известен американски индустриалец, чието семейство има приятелски връзки с Белия дом. Не човек, който би поел риска за дипломатически инцидент с непредвидими последици.