Предателството „Тристан“

Той подаде на Меткалф американски паспорт с меки корици. Меткалф го разгърна и видя своята снимка в него, както и няколко страници с печати и марки, показващи чести презокеански пътувания между Ню Йорк и Швейцария.

— Ти си от „Банк ъф Интернешънъл Сетълмънтс“, нещо като международен консорциум, който прави бизнес с германците. „Райхсбанк“ е най-големият клиент на твоята банка. Вие вършите доста банкови услуги на Германия — превозване на златни кюлчета и прочие.

— Казваш, че банката пере пари за нацистка Германия.

Нолън погледна строго Меткалф.

— Всички операции са законни, извършвани по законите за неутралитет на Швейцария. Ей, президентът на банката е от Харвард като теб.

— Аз съм от Йейл всъщност.

— Йейл, Харвард, каква е разликата. Важното е, че типът пътува за Берлин много често, среща се с президента на „Райхсбанк“ Валтер Функ, но този път е възпрепятстван и ти ще изиграеш ролята на куриер. Ще предадеш на ръка някакви финансови инструменти, които трябва да подпишат, а ти да ги отнесеш обратно.

— Важното е да стигна до Берлин.

— Да, ами само мога да те посъветвам да не се мотаеш много-много. Няма да можеш да се правиш на Ерол Флинт повече.

Час и половина по-късно Меткалф пътуваше във влака от Берн към Базел на път за нацистка Германия.

33

Улиците на Берлин се огласяха от маршировката на войниците, подкованите им с налчета ботуши кънтяха силно; навсякъде се забелязваха също офицери от СС в черни униформи, кавалеристи в кафяви дрехи, членове на младежката организация на Хитлер изпъстряха тук-там на групички улиците в тъмносините си униформи и високи ботуши. Когато Меткалф мина за последен път през Берлин преди десетина години, в града цареше оживление, чуваше се смях. Сега берлинчани изглеждаха безжизнени и унили, добре облечени в своите широки палта, но някак безцветни. Жените, някога толкова красиви, се бяха превърнали в повлекани с памучните си чорапи, ниски обувки и без грим, който нацистите не препоръчваха.

Като цяло градът изглеждаше мрачен. И това не се дължеше на нормалното за тоя сезон мрачно време, нито на краткия ден в този период от зимата. Не, настроението беше мрачно и се съчетаваше с честото спиране на тока. Пристигна на тъмната жп гара преди около два часа и взе старо раздрънкано такси, карано от още по-стар шофьор, до хотел „Адлон“ на „Унтер ден Линден“. Уличните лампи не работеха, единственото осветление идваше от насрещния уличен трафик там, където се пресичаха „Унтер ден Линден“ и „Вилхелмщрасе“, както и от джобните фенерчета на случайни минувачи, които ги насочваха надолу, пускаха ги и ги загасяха като светулки. Трамваите и автобусите бяха осветени в призрачносиньо, а пътниците им приличаха на видения. Малкото леки коли, които минаваха, имаха капаци на фаровете си. Дори „Адлон“, който светеше ярко и примамливо, имаше тъмни завеси на входните си врати, които прикриваха силно осветеното фоайе.

Градът беше преживял промени след идването на нацистите на власт, които обаче трудно можеха да се определят като подобрения. Сградата на Министерството на ВВС на Херман Гьоринг на „Вилхелмщрасе“, Министерството на пропагандата на Йозеф Гьобелс — нацистката архитектура беше мрачна, внушителна и вдъхваща страх. Из града бяха издигнати огромни бетонни флактурмен или кули на немската противовъздушна артилерия. Берлин беше град под обсада, във война с останалия свят, а гражданите му като че ли не споделяха войнствения ентусиазъм на своите лидери.

Меткалф се изненада, когато регистраторът на хотела му подаде кочан с купони за храна, осигуряващи му такъв голям грамаж масло, хляб и месо. Той му обясни, че човек не може да се храни на ресторант без такива купони, без значение дали някой друг го е поканил на обяд или вечеря. В Берлин човек не можеше да се нахрани без купоните.

Меткалф си уреди чрез хотела билети за специалното балетно представление на Болшой театър вечерта в „Щаатсопер“ малко по-надолу на „Унтер ден Линден“. Докато си разопаковаше багажа в хотелската стая, телефонът звънна. Беше служител от „Райхсбанк“, който се свързваше с него точно както Чип Нолън го предупреди.

Срещнаха се във фоайето. Беше охранен мъж на средна възраст, с оскубани вежди и голо теме, което лъщеше. Казваше се Ернст Герлах. Носеше елегантно скроен сив костюм, на ревера му имаше голямо бяло копче с червена свастика. Беше чиновник от среден ранг в „Райхсбанк“, но се държеше с известна арогантност, с която сякаш искаше да подскаже, че смята Меткалф — Уилям Куилиган — за лакей, когото му бяха натресли да посрещне и да забавлява.

— Идвали ли сте друг път в Берлин, г-н Куилиган? — попита Герлах, след като двамата се настаниха в препълнения бар.

Меткалф помисли няколко секунди.

— Не, за първи път съм тук.

— Е, не е най-подходящото време за посещение. В момента, сигурно сте забелязали, германският народ преживява големи трудности. Но под ръководството на нашия фюрер и с помощта на финансови институции като вашата банка ще се справим. Ще пийнем ли?

— Само чаша кафе.