Предателството „Тристан“

— Не ви го препоръчвам, г-н Куилиган. В наши дни кафе то е ерзац. Според рекламата националсоциалистическото кафеено зърно е здравословно, дава енергия, има добър вкус и не се различава по нищо от истинското. Но в рекламата е пропуснато най-важното — че не става за пиене. Какво ще кажете за чашка хубаво германско бренди?

— С удоволствие — Меткалф хлъзна през масата към банкера голям запечатан хартиен плик. Той искаше да приключи бързо с бизнеса, за да се отправи час по-скоро към „Щаатсопер“. Имаше далеч по-важни неща за вършене, отколкото да слуша тоя дебел, среден нацистки чиновник. — Всички финансови инструменти са вътре — каза Меткалф — заедно с подробните инструкции. Трябва да ги попълните и да ми ги върнете при първа възможност.

Герлах изглеждаше донякъде леко изненадан от припряността на Меткалф. Бизнесът обикновено се правеше, след като приключеха светските прояви. Да се премине така направо към сделките беше някак грубо. Но германецът бързо се окопити. Той се впусна в цветиста и донякъде наставническа проповед за трудностите пред бизнеса в тия военни времена.

— Само вашата банка и Швейцарската национална банка останаха непоколебими приятели на Германия — каза той. — И аз ви уверявам, че ние няма да забравим това, когато войната свърши.

Меткалф знаеше какво иска да каже Герлах. Всеки път, когато нацистите нахлуеха в някоя страна — от Полша и Чехословакия до Норвегия, Дания и Бенелюкс, — ограбваха хазната и нейните златни резерви. Единствените чужди банки, които сътрудничеха в тази огромна кражба, бяха „Банк ъф Интърнешънъл Сетълмънтс“ и Швейцарската народна банка. В замяна нацистите държаха хиляди тонове крадено злато като депозит в Берн и Базел. „Банк ъф Интърнешънъл Сетълмънтс“ (БИС) дори плащаше на Германия дивиденти за заграбеното злато и продаваше златни кюлчета срещу чужда валута, за да финансира нацистката военна машина. БИС беше толкова ценна за нацистите, че те никога нямаше да закрият базираната в Базел институция. Плячката на нацистите беше на сигурно място в Швейцария. Там не можеха да я конфискуват.

Беше истинско безчинство и Меткалф слушаше с растящо изумление, докато наглият и надут германец говореше за разсрочване на плащанията по лихвите при по-изгодни за „Райхсбанк“ условия, за кредитни писма, депозитарни разписки и белязано злато в Лондон, прехвърляно в Базел, за транзакции в швейцарски златни марки. Но Меткалф си играеше ролята, слушаше смирено, записваше си инструкциите на хер Герлах, обещавайки да ги предаде на когото трябва в Базел веднага сред прибирането си.

— Позволете ми да ви поканя на вечеря — каза Герлах, — но трябва да ви предупредя, че днес е айнтопфтаг — ден на едно ястие. За съжаление това означава, че във всички ресторанти, дори в „Хорхор“, най-добрия в Берлин, ще сервират само отвратителна яхния. Но ако сте готов да преглътнете подобна кулинарна обида…

— Звучи чудесно — каза Меткалф, но за съжаление имам планове за вечерта. Ще ходя на балет.

— А, Болшой. Да, разбира се. Руснаците ни изпратиха красивите си момичета да ни потанцуват с надеждата да ни спечелят. — Той се изкикоти. — Нека руснаците да подскачат за нас. И тяхното време ще дойде. В такъв случай ще отложим за друг път. Ако сте свободен за обяд или вечеря утре, ще ви заведа до „Хорхор“ или „Саварин“ да похапнем рак или други деликатеси без купони, хм?

— Чудесно — отвърна Меткалф. — Мога да почакам.

Трийсет минути по-късно, след като се отърва най-после от досадния нацистки банкер, Меткалф влезе в „Щаатсопер“. Един от най-големите оперни театри в света, тя бе построена през осемнайсети век при Фридрих Велики в класически прусашки стил, макар че е била замислена да прилича на коринтски храм. Тя беше една от поредицата архитектурни забележителности заедно с чудеса като „Пергамонмузеум“, „Дорлтесмузеум“ и „Щаатсбиблиотек“ и накрая Бранденбургската врата.

Интериорът беше късно рококо, с бляскаво фоайе, облицовано в черен и бял мрамор. Публиката не отстъпваше по блясък на театъра и се различаваше доста от обикновените берлинчани на улицата. Макар че официалната пропаганда отричаше вечерното облекло, любителите на опера бяха облечени официално — мъжете в костюми или униформи, жените в бални рокли, копринени чорапи, с грим по лицата и бляскави бижута. Носеше се ухание на френски парфюми — „Жьо Рьовиен“ и „Лер дю Тан“. Всичко френско, което не достигаше в Париж, тук беше в изобилие: плячката на войната.

Меткалф трябваше да се свърже с Лана по някакъв начин тази вечер. Не знаеше нищо за мерките за сигурност, до каква степен охраняваха трупата на Болшой. Кундров, нейният надзирател, вероятно беше тук. Той дори можеше да послужи като най-добър посредник. Кундров сигурно щеше да е сред публиката. Трябваше да огледа и да го потърси, освен ако Кундров не го откриеше пръв.