Предателството „Тристан“

Меткалф не отговори. Гледаше право пред себе си. Руснакът знаеше името му. Явно беше от НКВД. Меткалф беше убеден в това.

— Отговори! — викна руснакът. — Не кимай.

— Да, разбрах.

— Добре. Движи се бавно. Ще държа пистолета до главата ти. Едно рязко движение и мозъкът ти ще се разпръсне по тротоара. Разбра ли?

— Да — отговори Меткалф.

Тялото му се изпълни с адреналин. Гледаше пред себе си към черния седан, паркиран до бордюра на около осем метра по-надолу. Опитваше се да прецени възможностите си. Май нямаше изход. Руснакът не отправяше голи заплахи. И най-малкото движение върху спусъка щеше да задейства пистолета.

— Ръцете отпред! Върху корема! Хвани ги! Сега!

Меткалф се подчини. Слизаше бавно по страничната стълба на „Щаатсопер“, гледайки пред себе си през всичкото време. С периферното си зрение улавяше само тъмна фигура и ръка, стиснала пистолет.

Може би, като стигне до колата, да опита да изтръгне пистолета от ръката на руснака? Или когато руснакът седне зад волана, освен ако не нареди на Меткалф да шофира, което би било нова възможност. Може би. Засега обаче можеше само да върви и да се надява, че ще се появи възможност за бягство… или да преговаря за свободата си. Какво искаха? Да го разпитат?

Или да го пленят и да го върнат в Москва. Обратно на „Лубянка“, този път завинаги? Продължаваше да върви, усещайки дулото, което притискаше болезнено слепоочието му. Чуваше стъпките на руснака, който го следваше плътно. Този път май нямаше да се измъкне. Шум върху настилката. От обувка. Изведнъж още един звук от падане на оръжие върху тротоара. Пистолетът вече не притискаше слепоочието му! Осмели се да обърне глава и видя похитителя си свлечен на земята, с отпусната назад глава, а от устата и носа му излизаше пяна. Очите на руснака бяха излезли от орбитите си, виждаше се само бялото. От гърлото му се чуваше давещ се звук, а през устните му продължаваше да извира пяна.

Нападателят му умираше пред очите му, но как?

Меткалф се обърна, за да разбере какво се е случило. Онова, което видя, обясни всичко.

Чип Нолън.

Човекът от ФБР стоеше зад него със спринцовка в ръка.

— О, като стария Майки Фин — каза Нолън. — Хлорхидрат. Инжектиран във врата, действа моментално и е смъртоносен. Това комунистическо копеле повече няма да може да ходи. Никога.

— Господи — въздъхна Меткалф. — Слава Богу, че си бил тук. Какво правиш в Берлин?

Нолън се подсмихна лекичко.

— Херметизация, нали помниш? Не ти ли казах да се пазиш?

— Предупреди ме за Гестапо. Но нищо не каза за НКВД.

— Не мислех, че е нужно да те предупреждавам за тия копелета. Смятах, че сам си се уверил на какво са способни. Те са болни гадини, най-общо казано. Нямах нищо против да пролея малко руска кръв на германска земя.

Той ритна тялото на руснака. Беше мъртъв, вдървен, лицето му сивосинкаво.

— Дължа ти едно, човече — каза Меткалф. — Няма да го забравя.

Чип скромно сведе глава.

— Просто не си навличай неприятности, Джеймс — отговори той, прибирайки спринцовката в джоба си. Гласът му едва се долавяше сред грохота на военните камиони, които превозваха артилерийски оръдия и снаряди по „Унтер ден Линден“ към Бранденбургската врата.

Меткалф се огледа, за да се ориентира. После забърза обратно към операта, отдалечавайки се от лежащия на улицата труп на руснака.

Забеляза фигура на стълбите, точно на мястото, където преди това човекът от НКВД се бе промъкнал зад гърба му и бе опрял пистолета си в главата му. Меткалф извади оръжието си.

После позна мъжа. Беше Кундров, с ледена усмивка на лицето си. Меткалф доближи и Кундров попита:

— Кой беше?

— Оня с пистолета ли? Мислех, че го познаваш, той ти е сънародник.

— Не, не шчелкунчика.

— Един от моите.

— Изглежда ми познат. Виждал съм някъде лицето му. Може би е в някой от нашите албуми. Ако не се беше появил, щеше да се наложи да ликвидирам втори шчелкунчик за една седмица. Не е добре за репутацията ми. В НКВД предпочитат да прочистват редиците си със свои методи.

— Да, предпочитат сами да извършват екзекуциите.

— Правилно. Дошъл си да се видиш отново с Лана. Не можеш без нея. Дори когато я заплашваш.

— Не съм дошъл за това. Нуждая се от твоята помощ.

Руснакът запали цигара — германска марка, забеляза Меткалф.

— Доверяваш ми се дотолкова, че да искаш помощта ми? — попита Кундров и изпусна две еднакви струйки дим през ноздрите си.

— Ти ми спаси живота. И живота на Лана.

— Госпожица Баранова е нещо съвсем различно.

— Знам. Чудя се дали съзнаваш, че всъщност си влюбен в нея?

— Знаеш руската поговорка, че любовта е зло. Може да се влюбваш в козел.

— Лана не е козел.

Руснакът се опитваше да избегне въпроса. Нека да го направи, помисли си Меткалф. Честността не винаги е най-добрата политика.

— Със сигурност не е. Тя е забележителна жена.

— Фраза, която съм използвал по неин адрес нееднократно. Аз се грижа за нея, Меткалф. Нищо повече. За съжаление близостта ми с нея прави служебните ми ангажименти по-трудни, но не храня никакви илюзии. Тя гледа на мен като на надзирател — по-образован, по-цивилизован от останалите, но така или иначе надзирател.