Предателството „Тристан“

Британецът вероятно си помисли, че Клайст пусна ръката си от гърлото му, за да му даде възможност да говори. Само че Клайст бръкна в джоба си за струната за цигулка. Той я прехвърли през гърлото на мъжа за секунди, точно над ларинкса и под подвижната подезична кост. Мястото бе много уязвимо. Притискайки едновременно гръкляна и каротидната артерия, той видя как очите на британеца изскочиха.

Младият мъж, по всичко личеше, не бе много стриктен в личната хигиена, осъзна Клайст. Вероятно не се бе къпал няколко дни. Вярно, топлата вода не достигаше, но това не беше никакво извинение.

— Отново те питам — заповяда бавно Клайст — Искам да разбера местоположението на станцията, където работиш. Това е всичко. Ако ми отговориш, ще съм си свършил работата и веднага ще си тръгна. Ще те оставя жив. Не е нужно да се правиш на смел.

Британецът се опита да каже нещо. Клайст разхлаби примката.

— Добре — задъха се британецът. — Добре, ще ти кажа!

— Лъжлив отговор ще гарантира не само твоята смърт, но и смъртта на всичките ти колеги.

Клайст бе научил от дългогодишното водене на разпити и мъчения, че само заплаха за смърт не е ефективна. Онова, което помагаше най-много, бе чувството за вина, инстинктът да съхраниш живота на своите приятели и колеги. И болката. Болката най-лесно развързваше езика. Затова бе сложил примката точно на това място. За да предизвика най-силна болка.

— Ще ти кажа — разтрепери се британецът.

И го направи.

След като научи всичко, което искаше да знае, Клайст рязко стегна струната от цигулката върху меката част от гърлото на британеца. На физиономията му се изписа учудване и възмущение. Аз спазих своя ангажимент от сделката — сякаш казваха очите му. — Защо ти не спази твоя?

Клайст винаги недоумяваше защо жертвите му си въобразяваха, че могат да сключват с него сделки? Каква полза от сделка, след като силата е на страната на единия?

След като британецът издъхна, Клайст се изправи и с отвращение изми от ръцете си гнусната смрад.

8

В Париж живееше един фалшификатор, когото Меткалф познаваше от няколко години и комуто вярваше, доколкото можеше да си позволи да вярва на когото и да било в живота си под прикритие. Ален Дюкроа не беше обикновен фалшификатор, разбира се, но нацистката окупация го промени, както промени мнозина други. Ветеран от Първата световна война, осакатен от битката при Сома, Дюкроа притежаваше много таланти: поет, собственик на известна книжарница и издател. Издателство „Дюкроа“ бе специализирано в публикуването на книжки с анекдоти, приказки и фолклор, красиво оформени поредици от творби на известни и не толкова известни поети. Печатната преса, която се намираше в студио зад книжарницата, Ален Дюкроа използваше за още нещо — прецизна изработка на карти за самоличност, шофьорски книжки, разрешителни на СД, германски паспорти и всичко друго, от което се нуждаеше малобройната армия от смели бойци на Съпротивата. Беше добър човек и вършеше много ценна работа.

Под прикритието на Даниел Ейхен Меткалф беше търсил услугите на Дюкроа за някои документи за себе си и за свои приятели. Меткалф не разкри истинската си самоличност не само заради собствената си безопастност, но и заради сигурността на самия Дюкроа. Възрастният фалшификаторзнаеше, че Ейхен е черноборсаджия, полезен за него и за колегите му от съпротивата. Ейхен не се занимаваше с политика, както Дюкроа отдавна се убеди, но симпатизираше на каузата му или най-малкото можеше да се разчита на него.

Меткалф се нуждаеше от помощта на Дюкроа. Тъй като щеше да напусне Франция с влак под името Николас Мендоса, му трябваха документи, издадени от правителството във Виши. А Дюкроа бе единствения в цял Париж, който имаше нужните формуляри и бе в състояние да подправи безпогрешно правителствените печати и подписи.

„Либрери Дюкроа“ се намираше на „Авеню дьо л’Опера“. Витрините на книжарницата бяха елегантно аранжирани, излагайки изумително красивите книги, които Ален Дюкроа печаташе и подвързваше на ръка. Минувачите често спираха да се любуват на томовете, подвързани в тъмночервен марокен с релефни извивки отзад и ръчно изрисувани златни листа. Някои имаха подвързия от телешка кожа или велен, с листа с мраморни жилки ръчна изработка и златни ръбове, а предните и задните корици украсени със златни, червени и черни орнаменти.

Единственото дразнещо нещо във витрината бе малък портрет в рамка на маршал Петен с надпис под него: „Вандю“ („Продаден“). Беше каламбур, горчива шега: Петен беше продал цяла Франция. Не беше много мъдро да държиш подобно нещо във витрина, помисли си Меткалф. Трябваше да се скара на Дюкроа. Имайки предвид важната секретна работа, която вършеше, беше по-здравословно да прикрива политическите си пристрастия.

Меткалф отвори вратата. Камбанките, закачени пред входа, зазвъняха, когато той влезе. В книжарницата, препълнена с рафтове и маси с наредени върху тях томове. Поезия и литературни есета, някои писани от самия Дюкроа, нямаше никой.

Всъщност не съвсем.

— О, даниел! — прозвуча плътен баритон откъм задния край на дюкяна. — Къде се загуби?