Предателството „Тристан“

Дюкроа, хубав здрав мъж в шейсетте години с къдрава бяла коса, се появи върху инвалидната си количка. Макар да бе парализиран от времето на предишната война, той изглеждаше силен и атлетичен. Ръцете му бяха огромни, загрубели и мускулести.

Дюкроа се здрависа с Меткалф, стискайки ръката му яко.

— Сигурно си дошъл да си купиш новото издание на „Цветята на злото“, а? Добър избор. Корицата е от черен марокен с червен хастар и форзац с мраморни жилки, ръчно оцветен. Красив том, макар че не аз трябва да го казвам. Да не говорим за печатарското изпълнение…

— Тази снимка на Патен на витрината — прекъсна го Меткалф.

— Да — изкиска се Дюкроа. — Героят от Вердюн, но аз плюя на него.

— По-добре да плюеш насаме. На твое място бих махнал тази малка закачка от витрината.

Дюкроа сви рамене.

— Съгласен съм — каза той. После добави шепнешком. — Да поговорим отзад.

Меткалф последва Дюкроа през магазина, минаха през няколко двойни врати и се озоваха в приличащата на пещера стая с каменен под, където се помещаваха ръчната печатарска преса, букволеярницата, която се използваше за изливане на печатарски букви от разтопено олово, и работните маси, на които Дюкроа подвързваше книгите.

Меткалф обясни от какво има нужда. Дюкроа кимна и се замисли с притворени очи.

— Да, да — отговори най-накрая той. — Мисля, че имам няколко формуляра. Ще проверя. Много е трудно да се снабди човек с тях. Трябваше да се свържа с шефа на една от големите печатарски фирми в Париж, мой стар приятел. Той работи за правителството и има запаси от празни формуляри. Печатът на външното министерство съм изработил сам от олово. Но ще се наложи да набера текста на линотип, тъй като всичко трябва да е изрядно. Граничарите са тъпи, общо взето, но веднъж можеш да попаднеш на някой с набито око, а ние искаме да избегнем катастрофа, нали?

— Точно така — съгласи се Меткалф.

— Напоследък чета прекалено много поезията на Бодлер и разсъждавам върху онова, което казва: „Изкуството се постига с много работа.“ Не че съм велик художник, но за да изработиш нещо такова като хората, се изисква известна артистичност и голяма концентрация. Е, добре!

Той се завъртя, протегна се към масата зад него и измъкна тънка книжка от една купчина. Подаде я на Меткалф.

— Това, мон шер, е подарък за теб. „Федра“ на Расин. Може да почетеш, докато чакаш. Разположи се удобно в магазина. Подвързията не е съвсем изсъхнала, така че внимавай. Красива е, нали? Адски трудно е да се намери телешка кожа в наши дни. Германците изпращат всичките ни крави в Германия.

— Красива е — каза Меткалф. — Ще почета с удоволствие.

— Ако изчакаш няколко минути, ще проверя какво мога да направя. Ще те уведомя дали изработката на документа ще ми отнеме един или дванадесет часа. Спешно ли ти трябват?

— Спешно, скъпи Ален.

— Ще се постарая. Излез отпред и пази магазина, докато поогледам тук. Ако Расин не ти допадне, чувствай се свободен да претършуваш книжарницата. Можеш да откриеш истински бижута, уверявам те. Как се бе изразил Ламартин? „Сред боклука човек може да открие скъпоценни камъни.“

Меткалф се върна в книжарницата и заразглежда рафтовете без особено любопитство. Той не посещаваше често книжарници, а точно в този момент му липсваше търпение. Беше напрегнат, безпокоеше се, че въвлича своя приятел.

Фалшифицирането на визи не беше провинение от същия калибър като печатането на фалшиви купони за храна или нещо подобно. Ако разкриеха Меткалф, можеше да пострада Дюкроа. Тази мисъл го накара да потрепери от ужас. Меткалф доброволно се бе съгласил да работи под прикритие. Но Дюкроа беше интелектуалец, собственик на книжарница, литератор. Не шпионин. Беше смел и даваше своя принос в съпротивата, трябваше на всяка цена да го предпази.

Няколко минути по-късно мислите му бяха прекъснати от звъненето на вратата. Влезе клиент, около четиридесетгодишен мъж. Меткалф бе обхванат от притеснение, от натрапчивото усещане, че нещо около този мъж не бе наред. В това време на лишения той изглеждаше добре нахранен. Беше със загладен косъм и издаваше привилегированост в елегантно ушития си костюм. Косата му бе късо подстригана като на военен и носеше очила без рамки. Дали не беше германец? Обувките му изглеждаха скъпи, бяха идеално лъснати и кожени. Французите вече не се обличаха по този начин.

Меткалф се направи, че разглежда издание на Корней върху един от рафтовете на равнището на очите му, като в същото време тайно изучаваше току-що влезлия мъж. Дървеният под скърцаше, докато той разглеждаше наоколо. Явно търсеше нещо или някого.

Меткалф наблюдаваше мълчаливо. Когато мъжът се извърна малко настрани, той забеляза леката издутина над китката му: пистолет в кобур.

— Мили Боже — помисли си Меткалф. — Проследили са ме.

Минута по-късно чу да спира кола до тротоара пред книжарницата. Позна модела по звука на мощния двигател, преди да види черния ситроен. Беше автомобил на Гестапо. Шофьорът носеше гестаповска униформа. От задната седалка се измъкна някакъв човек — още един цивилен агент в елегантен костюм.