Предателството „Тристан“

Изведнъж Меткалф усети остра болка в бедрото си. Един куршум бе облизал плътта, разкъсвайки плата на панталоните му. Стисна зъби и стреля отново, улучвайки германеца в гърлото. Мъжът извика от болка и падна. Той притискаше ръката, от която бликаше яркочервена артериална кръв. Дясната му ръка натисна още веднъж спусъка на пистолета, който сочеше към циментовия таван. Агентът се отпусна на пода, ревейки като животно. Надничайки иззад пресата, Меткалф видя, че изстрелът му е бил смъртоносен. Мъжът още не бе издъхнал, но постепенно губеше съзнание. Ревът му се превърна в немощно хъркане.

Меткалф се обърна и побягна към задната врата. През десния му крак премина спазъм от болка. Дочу шум от тът-рене и се обърна да разбере откъде идва. Беше първият гестаповец, когото удари. Лежейки на едната си страна, той протегна напред ръцете си, сякаш се опитваше да се прицели. Явно не осъзнаваше, че Меткалф му бе взел оръжието.

Меткалф стреля, улучвайки го в корема. Германецът се отпусна моментално на пода. Този път ако не бе мъртъв, най-малкото беше сериозно ранен.

— Значи, най-накрая убих човек — помисли си тъжно Меткалф и въздъхна с облекчение. Изведнъж отекна нов изстрел. Той се притисна плътно към стената, до дълъг дървен стелаж, който стърчеше достатъчно навън, за да му послужи за прикритие.

На светлината откъм книжарницата се очерта силуетът на Дюкроа в инвалидната количка. Французинът стреляше срещу Меткалф с отмерени движения и смъртоносна точност. Куршум след куршум разцепваха дървените рафтове на сантиметри от главата на Меткалф. Чекмедже, пълно с оловни отливки, падна на пода с трясък, разпилявайки съдържанието си.

Меткалф стреля. Единият от куршумите се удари в металната седалка на инвалидната количка, друг — в едно от колената, а трети се заби в челото на Дюкроа.

Гледката бе ужасна. Парче от челото на Дюкроа излетя заедно със силна струя кръв и фалшификаторът се отпусна върху количката.

Меткалф замръзна за миг на място, онемял, после си заповяда да се спасява.

Втурна се към телата на агентите от Гестапо, претърси джобовете им и извади всички документи, значки и карти за самоличност. Можеха да му послужат.

Притича до задната врата, сграбчи топката на бравата, отвори и изскочи на затъналата в боклуци алея.

9

Можеше да отиде само на едно място. Тайната къща. Пещерата. Трябваше да се свърже с Корки и да го предупреди за случилото се и за предателството на Дюкроа. Коркоран щеше да се вбеси от това, че Меткалф е компрометиран, нямаше две мнения по въпроса, но той бе длъжен да го информира за издънката. Вероятно Корки разполагаше с обяснение защо фалшификаторът така неочаквано се обърна срещу тях — или по-вероятно го бяха принудили.

Меткалф трябваше да влезе във връзка с Корки веднага, а единственият начин бе чрез свръзките му в Пещерата. Тази система бе наложена от Коркоран, това бяха неговите средства за гарантиране на сигурността.

Започна да тича. Раната върху бедрото му пулсираше. После реши, че е по-добре да върви. Не само заради раната, тя бе по-маловажната причина. Дерек Къмптън-Джоунс, радистьт от Пещерата, беше обучен да дава първа помощ и щеше да се справи. Не, беше важно да изглежда невинен, спокоен и важен мъж, тръгнал по важна работа. Ако някой го спреше, можеше да извади документите на някой от мъртвите агенти на Гестапо. Вярно, не приличаше на никоя от фотографиите, но ще се оправи някак, ако ножът опре до кокала.

Беше късен следобед и парижани бързаха по улиците. Той още не можеше да се опомни от избягнатия на косъм арест, от касапницата. Никога преди не бе отнемал човешки живот, а сега уби трима души. Чувстваше се вцепенен, ужасен от кървавата баня, макар да съзнаваше, че ако не бе убил онези мъже, сега самият той щеше да лежи мъртъв.

Докато стигна до паянтовата тухлена сграда, на чийто партер беше барът „Льо Каво“, а под него — станцията, болката в бедрото му сякаш отмина и вече куцукаше почти незабележимо. Слезе по стълбите в бара, позвъни три пъти и зачака Паскал да отмести капачето на шпионката, за да провери кой е.

Мина цяла минута и отново звънна три пъти. Паскал, който обикновено бързо отваряше, сигурно нещо бе зает, помисли си той. И все пак беше още следобед, а по това време посетителите не бяха много, главно пияниците и пройдохите.

Мина още една минута и никакъв отговор. Опита отново. Странно, помисли си Меткалф. Възможно ли бе барът да е затворен? Имаше още един, по-сложен начин да се стигне до станцията в мазето. Трябваше да влезе в съседния вход на жилищната кооперация, да вземе асансьора до мазето и да отключи залостената метална врата, която водеше към задния двор на сградата. Този вход обаче се използваше само при аварийни ситуации. Обитателите на съседната кооперация можеха да го видят и да станат подозрителни.

Меткалф опита топката на бравата и остана поразен, когато тя се завъртя и вратата се отвори. Предполагаше се, че е заключена.

Вътре нямаше признаци на жива душа, което бе учудващо. Наистина нямаше никой. Но вратата бе отключена, нямаше логика?