Предателството „Тристан“

— Дидие отново е във Виши. А тук е пълно с шваби. Защо не се измъкнем в жокейския клуб? В „Максим“ има твърде много фрицове. — После прошепна: — Според залепените в метрото обяви всеки, който нарича германците „шваби“, ще бъде застрелян.

Германците бяха твърде чувствителни към презрителното прозвище, с което французите ги наричаха.

— Да не ти пука от германците — каза й Даниел, опитвайки се да смени темата. — Те са отлични клиенти.

— Войниците, как ги наричаше, зелени фасулковци! Толкова са брутални! Невъзпитани! Налитат на жените на улицата и направо ги изнасилват.

— Имай малко милост към тях — каза Ейхен. — Горките германски войници имат самочувствието на покорители на света, а не могат да спрат погледа на нито едно френско момиче. Толкова е нечестно.

— Но как може да се отърве от тях човек?

— Просто им казваш, че си еврейка, сладка моя. Това ги отблъсква. Или се вторачваш в огромните им крака. Това винаги ги кара да се чувстват неудобно.

Агнес не успя да сдържи усмивката си.

— Толкова са смешни, като маршируват по „Шан-з-Елизе“.

— Да не мислиш, че е лесно да се марширува? — попита Даниел. — Опитай сама някой ден. Ще паднеш на дупето си.

Той огледа салона крадешком, търсейки начин да се откопчи от нея.

— Знаеш ли, онзи ден видях Гьоринг да излиза от колата си на „Рю дьо ла Пе“. Държеше онази смешна маршалска палка — обзалагам се, че спи с нея! Влезе в „Картие“, а после управителят на магазина ми довери, че е купил за жена си огърлица за осем милиона франка.

Тя притисна показалеца си в колосаната бяла риза на Даниел.

— Забележи, купува френско бижу за жена си, не германско. Швабите винаги са роптали срещу нашето разложение, но тук го обожават. Е, за хер Майер само най-доброто.

— Хер Майер! Какво искаш да кажеш? Гьоринг не е евреин.

— Нали си чувала изявлението му, че ако и една бомба падне над Берлин, ще се прекръсти от Херман Гьоринг на Майер.

Агнес се закикоти.

— По-тихо, Даниел — прошепна тя.

Ейхен я докосна за китката.

— Трябва да се видя с един джентълмен, сладкишче, нали ще ме извиниш?

— Искаш да кажеш, че някоя лейди ти е хванала окото — отговори Агнес укорително, усмихвайки се насила.

— Не, не — възрази Ейхен. — Наистина става дума за бизнес.

— Добре, Даниел, любов моя, надявам се поне да ми доставиш малко истинско кафе. Не понасям онзи ерзац от цикория и печени жълъди. Ще ми направиш тази услуга, нали, съкровище?

— Разбира се — каза той. — Веднага щом мога. Тия дни очаквам пратка.

В момента, в който се отдалечи от Агнес, го посрещна дебел мъжки глас:

— Хер Ейхен!

Точно зад гърба му имаше изправени малка група германски офицери, в центъра на която забеляза висок и внушителен щандартенфюрер от СС, полковник с прическа в стил „Помпадур“, очила с рамки от черупка на костенурка и малки мустачки, угодническа имитация на мустачките на фюрера. Щандартенфюрер Юрген Вегман беше уредил на Ейхен пропуск на държавен служител, който му позволяваше да кара частния си автомобил — един от малкото — по улиците на Париж. Транспортът бе ужасен проблем в тия времена. Тъй като само лекарите, пожарникарите и по неясни причини някои от водещите актьори и актриси имаха разрешение да се движат с частните си автомобили, метрото бе претъпкано, да не говорим, че половината спирки не функционираха. Поради дефицита на бензин не се движеше нито едно такси.

— Хер Ейхен, пурите, които ми доставихте, бяха стари.

— Съжалявам да чуя това, хер щандартенфюрер Вегман. Не ги ли прибрахте в кутия с овлажнител, както ви предупредих?

— Нямам кутия с овлажнител…

— Ще трябва да ви снабдя — отговори Ейхен.

Един от колегите му, пълен и с кръгло лице групенфюрер от СС, бригаден генерал на име Йоханес Колер, се кикотеше сподавено. Той показваше на другарите си ретуширани френски картички, които бързо пъхна в малкото джобче на куртката си, но не и преди Ейхен да забележи старомодните похотливи снимки на едра жена само по чорапи и колан с жартиери в сладострастни пози.

— Моля, моля. Бяха влажни, когато ми ги дадохте. Дори не съм сигурен, че са кубински.

— Кубински бяха, хер командант. Пренесени върху бедрото на кубинска девица. Ето, вземете си една от моите.

Младият мъж бръкна в джобчето на сакото си и извади кадифена кесийка с няколко увити в целофан пури.

— „Ромео и Жулиета“. Доколкото чувам, любимите на Чърчил.

Той подаде една на германеца, намигвайки му. До тях се приближи келнер със сребърен поднос с ордьоври.

— Гъши пастет, господа?

Колер бързо грабна две порции. Даниел си взе една.

— Без мен — уведоми Вагман с престорено отвращение келнера и мъжете наоколо. — Вече не ям месо.

— Трудно се намира в тия времена, а? — попита Ейхен.

— Не заради това. Когато човек одъртее, е по-добре да стане тревопасно, нали знаете.

— Да, вашият фюрер е вегетарианец, нали така?

— Точно така — отвърна гордо Вегман.

— Макар че понякога поглъща цели държави — добави Ейхен с по-тих глас.

Човекът от СС се озари.

— Вие винаги обръщате всичко наопаки, хер Ейхен. Вероятно можете да направите нещо с недостига на хартия в Париж?

— Да, вашите бюрократи сигурно са бесни. Няма проблем да попитам тук-там.