Предателството „Тристан“

— Освен майка ти — напомни й Даниел Ейхен, клатейки глава. Току-що му бе хрумнала идея. — В кабинета на баща ти. Ще заключим вратата.

— Но татко ще ме убие, ако ни завари там.

Даниел кимна тъжно.

— Да, ма шери, права си. Най-добре да се върнем при останалите.

Женевиев го изгледа съкрушено.

— Не, не, не! — възрази тя. — Знам, знам къде са ключовете. Ела, да побързаме.

Излязоха от библиотеката и той я последва по коридора, който водеше към тясно стълбище за прислугата към втория етаж, после прекосиха тъмен вестибюл, докато тя спря пред малка ниша над мраморен бюст на генерал Петен. Сърцето на Даниел биеше лудо. Предстоеше да направи нещо опасно, а опасностите винаги го възбуждаха. Той обичаше да живее на ръба.

Женевиев се протегна и измъкна иззад гърба на статуята тънък ключ, с който отключи двукрилата врата на кабинета на баща си.

Хубавата малка Женевиев естествено нямаше представа, че Даниел беше влизал вече в кабинета на баща й и преди. Всъщност няколко пъти по време на тайните им срещи тук, в „Отел дьо Шатле“, посред нощ, когато тя вече бе заспала, родителите й бяха извън Париж, а прислугата имаше свободен ден.

Личният кабинет на граф Морис Леон Филип дю Шатле беше изцяло мъжко помещение с мирис на тютюн за лула и кожа. Малка колекция от старинни бастуни, подредени едно до друго кресла от времето на Луи X, тапицирани в тъмнокафява кожа, масивно, богато украсено с резба бюро, покрито с купчини документи. Върху камината се мъдреше бронзов бюст на някой от представителите на рода.

Даниел заобиколи бюрото, докато Женевиев заключваше двойната врата, хвърли бърз поглед на документите, подбирайки най-интересните от личната и финансовата кореспонденция. Веднага забеляза телеграмите от Виши, съдържащи свръхсекретна военна информация.

Но преди да успее да набележи всичко, което го интересуваше, Женевиев заключи вратата и се втурна към него.

— Ето там — каза тя. — Коженият диван.

Ейхен обаче не искаше да се мести от бюрото. Притисна я внимателно към ръба, а ръцете му започнаха да опипват тялото й, тънкото кръстче, малкото стегнато дупе, където се задържаха и започнаха нежно да масажират плътта. Същевременно обсипваше с целувки шията, деколтето и върховете на гърдите й.

— О, Боже — пъшкаше тя. — Даниел!

Очите й бяха затворени.

Ейхен погали лекичко с върховете на пръстите си гладката като коприна цепка на дупето й, дразнейки нежно ерогенните зони, а тя така се захласна от възбуда, че въобще не забеляза как дясната му ръка се отдалечи от задничето й и внимателно отмести горния слой от едната купчина документи.

Не беше очаквал подобна възможност. Налагаше се да импровизира.

Безшумно пъхна документите във вътрешния джоб на смокинга си. След като те изчезнаха в копринения хастар, лявата му ръка посегна към ципа и го разкопча. Роклята се смъкна, откривайки гърдите й, а пърхащият му като пеперуда език се плъзна по кафявите зърна.

Документите, които бе скрил в хастара, издадоха шумолящ звук.

Той изведнъж замръзна на място и изправи глава.

— Какво има? — прошепна Женевиев и широко отвори очи.

— Чу ли нещо?

— Какво?

— Стъпки. Съвсем близо.

Даниел имаше необикновено остър слух, но сега бе особено нащрек, тъй като бе попаднал в двойно компрометираща ситуация.

— Не! — Тя се отдръпна и бързо нахлузи роклята, прикри вайки гърдите си. — Закопчай ми ципа, Даниел, моля те! Трябва да се махаме от тук! Ако ни открият…!

— Ш-ш-т — каза той, дочувайки стъпките не на един, а на двама души.

От кънтенето на обувките върху мраморния под на коридора разбра, че са двама мъже. Кънтенето се усилваше, докато те приближаваха. Когато Женевиев се втурна към заключената врата, той дочу гласовете им. Двама мъже, които говореха на френски, но единият имаше германски акцент. Гласът на французина беше нисък и дрезгав и той позна, че е на графа, бащата на Женевиев. Другият като че ли бе на генерал Фон Щюлпнагел, германския военен губернатор. Не беше сигурен. Женевиев грабна ключа, канейки се да направи възможно най-глупавото нещо — да отключи вратата точно когато баща й и германецът бяха стигнали до нея. Даниел докосна ръката й и я спря навреме, преди да завърти ключа, и го измъкна от ключалката.

— Натам — прошепна той, показвайки вратата в отсрещния край на кабинета. Последния път, когато влезе в това помещение, мина през същата врата. Вероятно Женевиев щеше да си помисли, че току-що я бе забелязал, макар че беше толкова паникьосана и едва ли разсъждаваше в този момент.

Тя кимна и побягна към другата врата. Когато стигна до нея, изгаси лампите в кабинета и двамата се озоваха в пълен мрак. Но Даниел се ориентира лесно в тъмнината, тъй като си спомняше разположението на мебелите в стаята и препятствията по пътя.