Предателството „Тристан“

Тя се вцепени, когато спря пред вратата — беше заключена. Но Даниел бързо извади ключа. Беше го правил и преди. Нямаше време за губене, тъй като всеки момент щяха да ги заловят. Бързо отключи вратата, която леко изскърца при отварянето. Използваха я рядко. Избута Женевиев в тесния тъмен коридор, затвори бързо и реши да не заключва. Щеше да вдигне шум, който двамата мъже със сигурност щяха да доловят.

Чу отварянето на вратата. Мъжете влязоха вътре, разговаряйки.

Женевиев се вкопчи в Даниел, а острите й нокти се забиха в ръкава му. Дори да бе чула шумоленето от документите, едва ли бе обърнала внимание.

— Ами сега? — прошепна тя.

— Слизаш по стълбите до кухнята, а от там се връщаш при гостите.

— Ами слугите…

— Те няма да знаят откъде си се появила и защо. При всички случаи ще запазят дискретност.

— Но ако ти се появиш, макар и няколко минути по-късно…

— Не бива да го правя, разбира се. Веднага ще се досетяти тогава няма да ти се размине.

— Но къде ще отидеш? — попита тя шепнешком, но малко по-силно, отколкото трябваше.

— Не се безпокой за мен — отговори той. — Скоро ще се присъединя към теб. Ако майка ти попита къде съм изчезнал, ще й кажеш, че нямаш представа.

Даниел сметна, че трябва да я предупреди, тъй като Женевиев не бе най-умното момиче, което бе срещал.

— Но къде…? — започна тя отново.

Той сложи пръста си върху устите й.

— Тръгвай, ма шери.

Тя се обърна, за да се измъкне, когато той я докосна по рамото. Женевиев го погледна, а той я целуна по устните. После пооправи деколтето на роклята й и бързо пое нагоре по стълбището на прислугата. Подметките на обувките му бяха гумени, каквито в тия времена се намираха по-трудно и от кожени, и безшумни.

Умът му работеше трескаво, припомняйки си какво се бе случило и премисляйки как да се измъкне. Той бе наясно, че ще се види с Женевиев тази вечер, но не бе планирал възможността да попадне в кабинета на баща й — възможност, която със сигурност не би пропуснал. Но сега, с дебелото тесте документи, напъхани в смокинга му, не беше никак добра идеята да се върне на партито. Можеше да се сблъска с някого и да се чуе шумоленето на хартията.

И все пак трябваше да има някакъв начин. Можеше да отиде на гардероба, да си поиска връхното палто, под предлог че си търси запалката, и да премести документите в него. Но имаше риск някой да забележи. Вероятно гардеробната не беше празна.

А този риск бе нищо в сравнение с далеч по-сериозната възможност, ако се върне при гостите, някой да узнае, че е бил с Женевиев в кабинета на баща й. Стълбището за прислугата водеше право в кухнята и слугите щяха да го видят да влиза няколко минути след Женевиев и да съберат две и две. Слугите съвсем не бяха дискретни, както бе уверил Женевиев, а със сигурност и тя знаеше истината. Те живееха заради клюки от този род.

Не че на Ейхен му пукаше от клюки и слухове. Какво от това, ако Мари-Елен дю Шатле научеше, че тайно върти любов с дъщеря й? Не го притесняваше опасността да бъде разкрит. Рано или късно графът щеше да разбере, че липсват документи, отнасящи се до националната сигурност, и щеше веднага да разпита жена си и прислугата. Щяха да завалят обвинения. Някоя от готвачките например, за да защити персонала, можеше да съобщи, че е забелязала младия мъж да слиза по стълбището откъм кабинета.

И тогава, дори господарят на дома да не разполагаше с доказателства, че Даниел е отмъкнал документите, Ейхен щеше да е главният заподозрян. И прикритието му — най-ценното, с което разполагаше — щеше да отиде по дяволите. Не можеше да допусне да се случи подобно нещо.

Вярно, имаше и други начини да се измъкне от къщата. Можеше да се качи по служебното стълбище до третия или четвъртия етаж, да прекоси един от двата по-горни етажа, които без съмнение не бяха осветени, и да се добере до другото стълбище. От там да слезе до задния двор, който сега представляваше градина, а в миналото бе служил за прибиране на каляските. Портата беше заключена, но той можеше да се прехвърли през високата дървена ограда, само че щяха да го забележат от прозорците на балната зала, част от които гледаха натам. Мъж в смокинг, който бяга през задния двор и прескача оградата — не, веднага щяха да го забележат.

Имаше само един безопасен начин да се измъкне от „Отел дьо Шатле“.

Само след минута се намери на последния етаж, използван от прислугата. Таванът бе нисък и силно скосен, а подът, покрит не с мрамор или друга каменна настилка, а със старо скърцащо чамово дюшеме. Нямаше жива душа. Всички слуги бяха долу. Младият мъж бе разучил предварително всяка подробност — не защото бе очаквал неприятности, съвсем не, а защото бе в стила му винаги да има авариен изход. Това бе обичайният му начин на действие, който бе спасявал многократно живота му.

Знаеше, че все някак ще успее да се измъкне през покрива, тъй като гърбът на хотела опираше точно до редицата от жилищни сгради.