Предателството „Тристан“

— Днес всичко е от много ниско качество — оплака се групенфюрерът Колер. — Този следобед изблизах цял лист пощенски марки, докато открия поне една годна за залепване върху плик.

— Вашите хора още ли използват марки с лика на Хитлер?

— Да, разбира се — отговори Колер с раздразнение.

— Вероятно ближете откъм грешната страна? — пошегува се Ейхен и му намигна.

Групенфюрерът от СС изпита неудобство, прочисти гърлото си, но преди да измисли как да отговори, Ейхен го изпревари.

— Вие сте напълно прав. Французите са далеч от стандартите на германското качество.

— Говорите като истински германец — отбеляза одобрително Вегман. — Нищо, че майка ви е испанка.

— Даниел — дочу той плътен женски глас и веднага се обърна, доволен от възможността да се отърве от нацистки те офицери.

Беше едра жена, навлязла в петдесетте, облечена в крещяща рокля на цветя, с която приличаше на танцуващ слон от цирка. Мадам Фонтенои имаше неестествено черна бухнала коса с бяла превръзка от кожа на скункс. Носеше огромни златни обеци. Даниел веднага разбра, че това бяха луидори, стари златни монети — всяка по двайсет и два карата, под чиято тежест ушите й се бяха разтеглили. Беше съпруга на дипломат от Виши, а тя самата бе прочута с гостоприемството си.

— Извинете ме — каза жената на германците. — Налага се да ви отнема младия Даниел.

Мадам Фонтенои беше прегърнала крехко момиче на около двайсет години в черна вечерна рокля с голи рамене, красавица с гарванова коса и искрящи сивозелени очи.

— Даниел — каза мадам Фонтенои, — искам да ти представя Женевиев дю Шатле, чаровната дъщеря на нашите домакини. Останах поразена, когато разбрах, че не сте се срещали. Вероятно тя е единствената жена в Париж, която не познаваш.

Момичето подаде своята крехка ръка с дълги пръсти, а в очите му за миг проблясна предупреждение. Погледът бе предназначен само за Даниел, който пое ръката й.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза той и направи лек поклон.

Докато стискаше ръката на младата красавица, показалецът му се плъзна нежно по дланта й, което бе мълчаливо потвърждение, че е разбрал нейния знак.

— Господин Ейхен е от Буенос Айрес — уведоми важната дама младата жена, — но има апартамент на левия бряг.

— О, значи сте в Париж отдавна? — попита Женевиев дю Шатле разсеяно и без грам любопитство в погледа.

— Достатъчно дълго, за да е известен в обществото — намеси се мадам Фонтенои, сключвайки вежди.

— Разбирам — додаде Женевиев дю Шатле неопределено.

В този миг очите й сякаш разпознаха някого в салона.

— О, моята пралеля Беноат. Ще ме извините ли, мадам Фонтенои?

Преди да се отдалечи, момичето му хвърли искрящ поглед и се оттегли бързо в посока към едно от съседните помещения. Той кимна едва забележимо, давайки да се разбере, че е схванал намека.

След като побърбори още две минути за незначителни неща със знатната дама Фонтенои, Даниел й се извини на свой ред. Две минути — съвсем достатъчно време. Той си проправи път през тълпата от гости, усмихвайки се и кимайки на онези, които го заговаряха, показвайки им без думи, че не може да се спре при тях заради неотложни лични ангажименти.

Недалеч от огромния салон се намираше огромната библиотека. Стените и вградените лавици за книги бяха от лакирано червено дърво. Подредените върху тях томове бяха в кожени подвързии, личеше си, че са много стари и неотваряни никога. Вътре нямаше никой, какофонията от балната зала се долавяше като приглушен, далечен шум. В отсрещния край върху диван с кафявочервени възглавнички се бе разположила Женевиев, неустоима в черната рокля и с голите си рамене, чиято бледа кожа изглеждаше великолепна.

— О, слава Богу — прошепна тя, издавайки нетърпението си.

После се изправи на крака, втурна се към Даниел и го прегърна. Той я целуна дълго и страстно. След минутка тя се откопчи от него.

— Толкова се радвам, че дойде. Притеснявах се, че имаш други планове за вечерта.

— Как можа да го кажеш? — възрази Даниел. — Как си представяш, че ще пропусна шанса да те видя? Говориш небивалици.

— Това е, защото си толкова потаен, толкова внимаваш родителите ми да не разберат за нас. Но важното е, че си тук. Слава Богу. Всичките тези хора са толкова скучни, имах чувството, че ще умра. Единственото, за което говорят, е ядене, ядене, ядене.

Ейхен галеше кадифените рамене на своята любовница, пръстите му докосваха извивките на гърдите й. Усещаше аромата на парфюма „Шалимар“, който й бе подарил.

— Мили Боже, толкова ми липсваше — промърмори той.

— Мина цяла седмица — каза Женевиев. — Беше ли послушно малкото момче? Не, почакай, не ми отговаряй. Известна ми е всяка твоя стъпка, Даниел Ейхен.

— Ти можеш да виждаш през мен — каза й нежно той.

— Едва ли — отговори рязко Женевиев със стиснати устни. — Ти си човек от много пластове.

— А ще можеш ли да свалиш някои от тях? — попита Даниел.

Женевиев го погледна шокирано, но това се дължеше на нейната любов, и двамата го знаеха.

— Не тук, всеки миг някой може да влезе и да ни види.

— Не, ма шери, права си. Да отидем някъде, където няма да ни обезпокоят.

— Да. В салона на втория етаж. Никой не влиза там.