Прелестен хаос

Знаех, че Линк има сили, но май не очаквах да бъдат наистина толкова мощни.

— Не съм от онези кекави супергерои като Аквамен.

Линк не беше впечатлен от моите способности като Водач. Освен че се оправях доста добре с карти и разни опасни сфери като Сиянието, в което можеш да затвориш някого, не беше много ясно какво можех да правя. Или защо. Така че, да, сравнението с Аквамен беше подходящо.

Линк все още говореше.

— Мисля си по-скоро за Магнито или Върколака.

— Да не би да извиваш метал със силата на ума си или да изстрелваш ножове от пръстите си?

— Все още не. Но работя по въпроса. — Линк спря. — Чакай, говорят си нещо.

— Какво казват?

— Мистър Ийтън си търси чародейския ключ, за да отвори вратата, а Ама му се кара, че не знае къде си държи нещата. — Звучеше точно като Ама. — Чакай. Намери си ключа и отвори вратата. Сега помага на Ама да слезе долу.

Пак замълча.

— Какво става?

Линк направи няколко крачки напред.

— Карлтън си тръгва. Ама слезе долу сама.

Не бих се притеснявал от това. Ама беше ходила много пъти в Тунелите, особено за да ме търси. Но имах лошо предчувствие. Изчакахме, докато Карлтън Ийтън стигна до колата си, и после тръгнахме към Външната врата.

Линк се озова там пръв, което не беше трудно да се забележи, защото даваше нов смисъл на думата „бърз“. Коленичих до него и се загледах в очертанията на вратата в пръстта — ако не ги търсеше, човек никога не би ги забелязал.

— Е, как ще го направим? Предполагам, че не си носиш ножиците?

Последния път, когато бяхме тук, Линк отвори вратата с гигантските градински ножици, които бе откраднал от лабораторията на гимназията.

— Не са ми нужни. Имам си ключ.

Погледнах ключа във формата на полумесец. Дори Лена нямаше такъв.

— Откъде го отмъкна?

Линк ме ощипа по рамото, леко. Отскочих назад и се приземих в калта.

— Извинявай, човече, не си знам силата — измънка той, докато ме вдигаше. После пъхна ключа в ключалката. — Чичото на Лена ми го даде, за да мога да го посещавам в зловещия му кабинет, където ми показва какво да правя, за да бъда от добрите инкубуси.

Звучеше като Макон, който се бе обучавал години наред, за да се научи да се храни със сънищата на смъртните, не с кръв.

Какъв беше другият му вариант — Хънтинг и неговата кървава глутница, и Ейбрахам.

Ключът проработи и Линк отвори с гордост кръглата врата.

— Виждаш ли? Магнито. Казах ти.

* * *

Обикновено щях да се пошегувам, но тази нощ не го направих. Линк беше много по-близо до Магнито, отколкото бях аз.

Този тунел ми напомняше на затвор в стар замък. Таванът бе нисък, а заоблените каменни стени бяха влажни. Ехото от капещата вода отекваше из прохода, макар че не се виждаше откъде идваше тя. Бях слизал и преди в него, но някак си сега ми изглеждаше различен — а може би аз се бях променил. Стените ми се струваха по-тесни и исках възможно най-бързо да стигна до края.

— Да побързаме. Изгубваме я — измърморих, въпреки че аз бях този, който ни бавеше, докато се препъвах в мрака.

— Отпусни се. Тропа като кон по чакъла. Няма начин да я изгубя.

Това не бе сравнение, което Ама щеше да хареса.

— Наистина ли чуваш стъпките й?

Аз не чувах дори своите.

— А-ха. И мога да я помириша. Следвай мириса на графит от молива й и „Ред Хотс“.

Линк продължи да следва мириса на молива, с който Ама решаваше любимите си кръстословици, и на предпочитаните й лютиви бонбони, а аз следвах него, докато той не спря в подножието на стълба, водеща обратно към смъртния свят. Вдиша дълбоко, така, както правеше преди, когато Ама печеше прасковения си пай.

— Тук е излязла?

— Сигурен ли си?

Линк повдигна една вежда.

— Майка ми може ли да чете конско?

* * *

Линк натисна тежката каменна врата и светлината заля тунела. Намирахме се зад някаква стара сграда, от удара вратата се блъсна в нащърбените тухли. Въздухът бе тежък и лепкав, отчетливо миришещ на бира и пот.

— Къде, по дяволите, сме?

Нищо не ми изглеждаше познато.

— Нямам представа.

Линк мина от предната страна на сградата. Миризмата на бира стана още по-силна. Той надникна през прозореца.

— Това е някакъв бар.

Близо до вратата имаше ламаринена табела: „Ковачницата на Лафит“.

— Не ми прилича много на ковачница.

— Щото не е.

Възрастен мъж със сламена шапка, каквато носеше последният съпруг на леля Пру, се появи иззад Линк. Облегна се тежко на бастуна си.

— Туй е една от най-прочутите сгради на улица „Бурбон“ и историята на това място съперничи по известност на славата на самия Квартал.

Улица „Бурбон“. Кварталът. Френският квартал.

— В Ню Орлиънс сме.

— Ясно. Разбира се, че сме.

След това лято с Линк знаехме, че Тунелите могат да ни отведат навсякъде и че времето и пространството не действаха тук по същия начин като в горния свят. Ама също го знаеше.

Старецът продължаваше да говори:

— Казват, че преди стотина и кусур години братята Жан и Пиер Лафит отворили тук ковачница, за да прикриват мръсните си дела. Те били пирати и ограбвали испанските галеони, а после внасяли контрабандно всичко, което могли в Орлиънс. Продавали от подправки и мебели до плът и кръв, роби, сещате се. Но днес повечето идват заради пиячката.