Прелестен хаос

Пресегнах се към парапета.

— Мислиш ли, че стъпалата ще издържат?

Той сви рамене.

— Издържали са Ама.

— Тя тежи 45 килограма.

— Е, има само един начин да проверим.

Тръгнах пръв, всяка дъска проскърцваше под тежестта ми. Ръката ми стискаше здраво парапета, малки трескички се впиваха в кожата ми. Встрани от стълбището имаше голямо помещение, източник на светлината и на предизвикващите гадене пушеци.

— Къде, по дяволите, се намираме? — прошепна Линк.

— Не знам.

Но знаех, че това е мрачно място, място, където Ама обикновено не би отишла. Миришеше на нещо друго, освен бензин и билки.

Във въздуха се носеше мирисът на смърт и когато влязохме в стаята, разбрах причината.

Това бе някакъв вид магазин, стените бяха от горе до долу с рафтове, отрупани с книги с кожени подвързии и стъкленици, в които имаше мъртви и живи същества. В една имаше криле от прилеп, напълно недокоснати, но без да са прикачени към някакво тяло; друга бе пълна с животински зъби; в трета имаше нокти и змийски кожи. По-малки, ненадписани шишенца, съдържаха мътни течности и черен прах. Но живите същества в бурканите бяха още по-притеснителни. Гигантски жаби се блъскаха в стените на стъклениците, отчаяно искащи да излязат. Змии се плъзгаха една върху друга в терариумите, пълни с дебел слой пръст и пясък. Живи прилепи висяха с главите надолу в ръждясали телени клетки.

В това място имаше нещо ужасно сбъркано — от издрасканата метална маса в средата на стаята до странния олтар в единия ъгъл, обграден със свещи, рисунки и ароматни пръчици, които издаваха мириса на билки и бензин.

Линк ме сръга в ребрата и посочи една мъртва жаба, плаваща в буркана пред нас.

— Това място е по-ужасно от лятно училище в биолабораторията.

— Сигурен ли си, че Ама е тук долу? — попитах го аз. Не можех да си я представя в тази извратена версия на мазето на моите пралели.

Линк кимна към задната част на помещението, където мъждукаше жълта светлина.

— Люти бонбони.

Тръгнахме между редиците рафтове и след няколко секунди чух гласа на Ама. В края на пътеката два ниски шкафа с книги оформяха тесен проход, водещ към задната част на това хранилище — или каквото и да бе мястото. Приклекнахме и се скрихме зад шкафовете. Пилешки крачета се полюшваха в мътната течност в буркан точно до рамото ми.

— Трябва да видя твоя langiappe. — Беше мъжки глас, дрезгав и със силен акцент. — Ще се изненадаш колко много хора идват тук, но не са тези, за които се представят.

Отпуснах се по корем и се приплъзнах напред, за да надникна покрай шкафа. Линк беше прав. Ама стоеше пред черна дървена маса и стискаше дамската си чанта с двете си ръце. Краката на масата бяха във формата на птичи крака, „ноктите“ й бяха на сантиметри от малките ортопедични обувки на Ама. Виждах профила й, тъмната й кожа искреше на жълтата светлина, кокът й бе грижливо подпъхнат под шапката с цветя, с която ходеше на църква, брадичката и гърбът й бяха гордо изправени. Ако бе уплашена, не й личеше. Гордостта на Ама бе неотменна част от нейната същност, точно като гатанките й, бисквитите и кръстословиците.

— Мога да си представя — отвърна тя и отвори чантата си. Извади червеното вързопче, което креолката на улицата й бе дала.

Линк също легна до мен.

— Това е онова нещо, което жената с поничките й даде, нали? — прошепна той.

Кимнах и му направих жест с ръка да замълчи.

Мъжът зад масата се наведе напред и сега светлината го осветяваше от всички страни. Кожата му бе абаносова, по-черна и по-гладка от кожата на Ама. Косата му бе сплетена в груби, небрежни плитки, вързани на едно в основата на врата му. Канап и малки предмети, които не можех да различа, бяха завързани в плитките. Той прокара пръсти по козята си брадичка и се вгледа напрегнато в Ама.

— Дай ми го.

Протегна ръка, ръкавът на тъмната туника се плъзна назад. Китката му бе омотана с купища гривни, тънки кожени ивици, преплетени с амулети. Дланта му бе страшна — изкривена и с гладки, лъскави петна, сякаш бе изгаряна повече от веднъж.

Ама пусна вързопчето в нея, без да го докосва.

Той забеляза предпазливостта й и се усмихна.

— Вие, островните жени, сте едни и същи. Служите си с всякакви средства на изкуството ни, за да се предпазите от моята магия. Но билките и праховете ви не могат да съперничат на ръката на един бокор6.

Изкуството. Вуду. Бях чувал и преди да го наричат така. Но ако Ама осигуряваше защити срещу неговата магия, това можеше да означава само едно. Този мъж се занимаваше с черна магия.

Той отвори вързопчето и извади оттам едно-единствено перо. Проучи го отблизо, въртейки го в ръцете си.

— Виждам, че не си нарушител, затова кажи какво искаш?

Ама хвърли някаква платнена кърпичка на масата.

— Не съм нарушител, нито някоя обикновена „островна жена“, каквито си свикнал да виждаш.

Бокорът вдигна финото парче плат и се вгледа в бродерията му. Знаех какво има на кърпичката, макар да не го виждах от мястото, където бях — врабче.

Мъжът погледна кърпичката, после Ама.