Прелестен хаос

— И все пак дойде при мен. Защото мога да направя нещо, което те не могат — старата магия, която нашите хора са донесли през океана със себе си. Магия, която може да бъде контролирана и от смъртни, и от чародейци.

Говореше за вуду, религията, родена в Африка и Карибските острови.

— Те не разбират ti-bon-age.

Ама го изгледа така, сякаш искаше да го превърне в камък с погледа си, но не си тръгна.

Нуждаеше се от него, макар да не разбирах защо.

— Назови цената си — каза тя с треперлив глас.

Наблюдавах го как я гледа пресметливо, изчислявайки цената на молбата й и това, което можеше да вземе от нея. Те бяха противоположни сили, работещи с една магия, но в двата й различни края — като Светлината и Мрака в чародейския свят.

— Къде е сега? Знаеш ли къде го крият?

— Какво да крият? — прошепна ми Линк.

Поклатих глава. Нямах представа за какво говореха.

— Не е скрит. — За първи път Ама отвърна на погледа му. — Свободен е.

Отначало той не реагира, сякаш мислеше, че не е чул правилно. Но когато осъзна, че Ама говори сериозно, мина обратно зад масата и се наведе над колодата карти. Чувах режещите нотки на креолския френски в дрезгавия му глас.

— Ако това, което казваш, е вярно, стара жено, има само една цена.

Ама прокара ръка над картите и ги събра в купчинка.

— Знам. Ще я платя.

— Разбираш ли, че няма връщане назад? Няма начин да бъде разтурено туй, което ще бъде сторено. Ако си играеш с колелото на съдбата, то ще продължи да се върти, докато те смаже по пътя си.

Ама подреди картите и ги прибра обратно в чантата си. През сенките и бледата светлина виждах, че ръцете й треперят.

— Стори каквото е нужно и аз ще направя същото. — Затвори чантата си и се обърна. — В крайна сметка колелото ще се стовари върху всички ни.

19.IX Отвъдният съвет

— И тогава с Линк се изстреляхме навън, сякаш Ама ни гонеше с любимата си дървена лъжица. Бях толкова уплашен, че тя ще се досети как сме я последвали, че щом се прибрахме, не станах от леглото до сутринта — довърших историята си аз. Пропуснах частта, в която пак паднах от леглото и се събудих на пода, както винаги ставаше след онези сънища.

Чаят на Мариан вече бе изстинал.

— А Ама?

— Чух как на изгрев-слънце мрежестата врата на кухнята изскърца. Когато слязох долу, тя вече правеше закуската ни, сякаш нищо не бе станало. Същата стара каша, същите пържени яйца.

Само дето нито едното от тях вече нямаше предишния вкус.

Бяхме в архивите на Окръжната библиотека на Гатлин. Това бе частното светилище на Мариан, а преди — и на майка ми. Тук Мариан търсеше отговори на въпросите, които повечето хора в Гатлин дори не смееха да зададат. И затова бях тук. Мариан Ашкрофт бе най-добрата приятелка на майка ми, но винаги я бях чувствал като моя леля — много повече от истинската ми. И може би това бе другата причина да седя с нея в архивите.

Ама бе заместила майка ми след нейната смърт. Не бях готов да предполагам най-лошото за нея и не исках и някой друг да го прави. Но все пак не се чувствах добре с мисълта за това как тя се мотае с тип, който определено бе на погрешната страна и олицетворяваше всичко, което Ама ненавиждаше. Трябваше да кажа на някого.

Мариан отпи разсеяно глътка чай.

— Абсолютно ли си сигурен какво си чул?

Кимнах.

— Не беше разговор, който лесно можеш да забравиш. — Опитвах се да изтрия спомена за Ама и бокора, откакто ги бях видял заедно, но не ми се получаваше. — Виждал съм я да изперква и преди, когато не харесваше това, което картите й показват — както, когато разбра, че Сам Търли ще падне с колата от моста в блатото. Тогава се заключи в стаята си и не каза нито дума цяла седмица. Но този път бе различно.

— Гадателите никога не се опитват да променят картите. Не вярвам, че една прапрапраправнучка на Сула Пророчицата би го направила. — Мариан се втренчи в чашата си. — Защо ще се опитва сега?

— Не знам. Бокорът каза, че може да го направи, но ще й струва скъпо. Ама отвърна, че е готова да плати цената. Независимо каква ще бъде тя. Знам, че няма смисъл, но имаше нещо общо с чародейците.

— Ако мъжът е бил бокор, думите му не са били случайни и този разговор не е безобиден. Те използват вуду, за да нараняват и да унищожават, а не да помагат и изцеляват.

Кимнах отново. За пръв път в живота си май се страхувах за Ама. Беше толкова странно, все едно малко котенце да се бои за живота на тигър.

— Знам, че не можеш да се месиш в делата на чародейците, но бокорът е смъртен.

— И затова дойде при мен… — въздъхна Мариан. — Мога да проуча нещата, но въпросът, на който няма да получа отговор, е единственият, който всъщност е от значение. Защо Ама е отишла при човек, който представлява пълната противоположност на всичко, в което тя вярва?

Подаде ми чиния с бисквитки, което означаваше, че наистина не знае отговора.

— „Хобнобс“?

Премигнах. Това не бяха какви да е бисквитки, а любимите на Лив. Куфарът й бе пълен с тях, когато пристигна в Южна Каролина в началото на лятото.

Мариан явно забеляза изражението ми, защото въздъхна и остави чинията на масата.

— Говорил ли си с Оливия за станалото?