Прелестен хаос

— Знакът на Сула Пророчицата. Значи и ти си гадател, една от нейните наследнички? — Усмихна се широко, белите му зъби проблеснаха в мрака. — Хм, това прави тази малка визита още по-неочаквана. Какво води една гадателка в моята работилница?

Ама го изучаваше с поглед, сякаш бе една от змиите, пълзящи по стените на терариума в „магазинчето“.

— Това бе грешка. Нямам никаква работа с хора като теб. Ще се изпратя сама… — Пъхна чантичката си под мишницата и се обърна да си ходи.

— Тръгваш си толкова скоро? Не искаш ли да знаеш как да промениш картите? — Заплашителният му смях отекна из стаята. — Аз знам. — Гласът му бе спокоен и тих. — Но и ти знаеш отговора, гадателко. Затова си тук.

Ама се обърна отново към него.

— Мислиш, че това е посещение от любезност ли?

— Не можеш да промениш картите, след като са хвърлени. Не и картите, за които говорим. Съдбата е колело, което се върти без нашата ръка.

Ама стовари ръката си на масата.

— Не се опитвай да ми пробутваш тези сладкодумия, черни като душата ти. Знам, че може да бъде направено.

Бокорът постави бутилка с натрошени черупки от яйца до ръба на масата. Белите му зъби отново проблеснаха в тъмнината на стаята.

— Всичко може да бъде направено… срещу определена цена. Въпросът е какво си готова да платиш, гадателко?

— Каквото е нужно.

Потръпнах. Имаше нещо в начина, по който Ама го каза, в промяната на гласа й, която подсказваше, че невидимата линия между двамата беше изчезнала. Чудех се дали тази линия бе по-дълбока от онази, която бе преминала в нощта на Шестнайсетата луна, когато с Лена бяха използвали „Книгата на луните“, за да ме върнат обратно от мъртвите. Тръснах глава. Всички вече бяхме преминали толкова много линии.

Бокорът наблюдаваше Ама внимателно.

— Нека да видя картите. Трябва да знам с какво си имаме работа.

Ама извади купчина, която приличаше на карти таро, от чантата си, но картинките по тях не бяха правилни. Не бяха таро, а нещо друго. Подреди ги внимателно на масата, явно повтаряйки някакво предишно хвърляне. Мъжът гледаше, като разсеяно подмяташе перото между пръстите си.

Ама хвърли последната карта.

— Ето.

Той се наведе, мърморейки си на език, който не разбирах. Но си личеше, че не е доволен. Започна да разчиства неустойчивата дървена маса — бутилките и шишенцата се разбиха на земята. Приближи се ужасно близо до Ама — досега не бях виждал някой да се осмелява да прави подобно нещо.

— Гневната кралица. Небалансираните везни. Детето на мрака. Бурята. Жертвоприношението. Разделените близнаци. Кървящото острие. Счупената душа.

Изплю се и размаха перото към нея; явно това бе неговата версия на „еднооката заплаха“ на Ама.

— Гадателка от наследниците на Сула Пророчицата сигурно е достатъчно умна, за да знае, че това не е обикновено разпределение на картите.

— Да не признаваш, че не можеш да го направиш? — предизвика го Ама. — Че съм изминала целия този път за натрошени яйчени черупки и мъртви блатни жаби? Всеки обикновен шарлатан ще каже това.

— Казвам, че не можеш да платиш цената, стара жено! — повиши глас мъжът и аз застинах на място. Ама бе единствената майка, която ми бе останала. Не можех да понеса някой да й говори така.

Тя погледна към тавана и измърмори нещо. Бях сигурен, че говори на Великите, духовете на своите предци.

— Нито една частица от тялото ми не искаше да дойде в това забравено от Бога гнездо на злото…

Бокорът вдигна нещо, увито в изсъхнала змийска кожа, и започна да обикаля около Ама като животно, готвещо се за атака.

— И все пак дойде. Защото нито билките ти, нито малките ти куклички не могат да спасят ti-bon-age7. Нали така?

Ама го погледна умолително.

— Някой ще умре, ако не ми помогнеш.

— А друг ще умре, ако го направя.

— Ще оставим този спор за друг път. — Ама потупа с пръст една от картите. — Тук е смъртта, за която се притеснявам.

Мъжът погледна картата, галейки я небрежно с перото.

— Интересно… Избра този, който вече е загубен. И още по-интересно е, че си дошла при мен вместо при любимите си чародейци.

Чародейците.

Стомахът ми се преобърна. Кой вече е бил загубен? Дали говореше за Лена?

Ама си пое дълбоко дъх.

— Чародейците не могат да ми помогнат. В момента едва спасяват себе си.

Линк погледна объркан към мен. Но аз също не разбирах нищо. Как може този мъж да помогне на Ама за нещо, за което чародейците не могат?

Внезапно ме засипаха образи, които не можех да спра. Непоносимата жега. Нашествието на насекомите, нападнали всеки сантиметър от града. Кошмарите и паниката. Чародейците, които не можеха да контролират силите си или да ги използват правилно. Река от кръв. Гласът на Ейбрахам, отекващ в пещерата, където Лена се Призова сама.

Ще има последствия.

Бокорът заобиколи Ама и я погледна в лицето, изучавайки изражението й.

— Искаш да кажеш, че светлите чародейци не могат.

— Не бих могла да помоля други чародейци за помощ.

Той изглеждаше доволен от отговора й, но не по причината, поради която си мислех.