Прелестен хаос

— Не знам… Не и за… ами, не. Което е гадно, защото Лив е, знаеш… Лив.

— И на мен ми липсва.

— Тогава защо не й позволи да остане и да работи с теб?

След като Лив наруши правилата и ми помогна да освободим Макон от Сиянието, тя изчезна от библиотеката. Обучението й като Пазител приключи. Очаквах да се върне в Англия, но вместо това тя започна да прекарва дните си в Тунелите с Макон.

— Не можех да го направя. Щеше да бъде изключително неподходящо. Или, ако предпочиташ — забранено. Докато проблемите не се разрешат, не можем да се виждаме. Не и официално.

— Искаш да кажеш, че тя вече не живее при теб?

Мариан въздъхна.

— Премести се в Тунелите… засега. Може би там е по-щастлива. Има си собствен кабинет.

Не можех да си представя Лив да прекарва толкова много време в мрака на Тунелите, когато щом се замислех за нея, се сещах за слънчева светлина.

Мариан се извърна в стола си, извади сгънато писмо от бюрото си и ми го подаде. Беше по-тежко, отколкото се очакваше от един лист, и когато го погледнах, осъзнах, че причина за тежестта бе дебелият восъчен печат в долния край на листа. Не беше от писмата, които идват по пощата.

— Какво е това?

— Хайде, прочети го.

— „Отвъдният съвет на пазителите, вземайки предвид сериозността на проблема, причинен от действията на Мариан Ашкрофт от «Lunae libri»…“ — Погледът ми пробяга по следващите редове. — „… отстраняване от длъжност… предстояща дата за процеса…“ — Вдигнах глава, невярващ на очите си. — Уволнили са те?

— Предпочитам „отстранена“.

— И ще има процес?!

Тя постави чашата на масата между нас и затвори уморено очи.

— Да. Така поне са избрали да го наричат. Не мисли, че смъртните държат монопола върху лицемерието. Чародейският свят не е точно демокрация, както може би вече си забелязал. Идеята за свободната воля е доста подценявана, когато става дума да се защитят интересите на чародейските закони и правила.

— Но ти нямаш никаква вина за това, че Лена наруши Реда.

— Е, високо оценявам твоята версия на събитията, но ако си живял достатъчно дълго в Гатлин, би трябвало да знаеш, че може да има много и напълно различни версии на един и същи факт. Както и да е, очаквам съдния ден, макар и не с нетърпение.

Линиите по лицето й изглеждаха по-вдлъбнати, по-мрачни, когато бе разтревожена. Като сега.

— Но ти нямаш нищо общо!

Това бе най-старата ни битка. От момента, в който научих, че Мариан е Пазител — също като майка ми преди нея — знаех единственото и най-важно правило. Каквото и да се случваше, Мариан стоеше встрани. Тя бе наблюдател, отговорна да съхранява информацията за чародейския свят и да се грижи за мястото, където той се пресича със света на смъртните.

Мариан пазеше историята, не я създаваше.

Такова беше правилото. Дали сърцето й щеше да й позволи да го следва докрай, това бе друг въпрос. Лив бе научила по трудния начин, че не може да се подчини на правилото и сега вече никога нямаше да може да бъде Пазител. Бях сигурен, че и майка ми се е чувствала по същия начин.

Вдигнах отново писмото. Докоснах дебелия восъчен печат — същия като печата на щата Южна Каролина. Чародейска луна над палма. При допира на пръста ми до лунния сърп, чух познатата мелодия. Затворих очи.

„Осемнайсет луни, осемнайсет призрачни души,
засища ги страхът, що в теб гори.
Бесовете идват, Мракът наближава,
очите крият тайните на двама.“

— Итън?

Отворих очи и видях, че Мариан бе наведена над мен.

— Нищо ми няма.

— Никога не е нищо. Особено с теб — усмихна ми се с лека тъга тя.

— Чух песента. — Все още потупвах с пръсти по дънките си, мелодията бе заседнала в главата ми.

— Твоята Предвещаваща песен?

Кимнах.

— И?

Не исках да й казвам, но не виждах как можех да премълча или да измисля някаква друга версия на песента за три секунди.

— Нищо хубаво. Обикновеното, призраци, Бесове, тайни и мрак.

Опитах се да се успокоя, да не чувствам вълнението в стомаха си или студената тръпка, преминаваща през тялото ми, докато произнасях думите. Майка ми се опитваше да ме предупреди за нещо. И ако тя ми изпращаше тази песен, това означаваше нещо важно. И опасно.

— Итън. Това е сериозно.

— Всичко е сериозно, лельо Мариан. Но ми е трудно да разбера какво трябва да направя.

— Говори с мен.

— Бих го направил, но дори не знам какво да ти кажа.

Изправих се. Не биваше да й казвам нищо. Не схващах какво се случва и колкото повече Мариан ме притискаше, толкова повече ми се искаше да се махна.

— По-добре да тръгвам.

Тя ме изпрати до вратата на архива.

— Ела по-скоро, Итън. Липсваш ми.

Усмихнах се и я прегърнах; после погледът ми падна над рамото й към централното помещение на библиотеката и почти подскочих.

— Какво е станало?!