Прелестен хаос

Образите прехвърчаха в периферията на съзнанието ми, без да мога да ги докосна. Сънят бе успокояващ. Може би моето подсъзнание не смяташе, че той е някакво поредно пророчество, парченце от пъзела, който създаваше съдбата ми на Водач. Може би наистина бе просто сън. Леко се носех между състоянието на сън и на будност. Умът ми търсеше по-конкретни мисли, опитвайки да премине през омарата така, както Ама пресяваше брашното за торта. Отново и отново продължавах да се връщам към образа на Сиянието.

Сиянието в ръцете ми.

Сиянието в гроба.

Сиянието и Макон, в морската пещера до Голямата бариера.

Макон се обърна и ме погледна.

— Итън, това не е сън. Събуди се! Сега!

После Макон бе обхванат от пламъци и не виждах нищо, защото болката бе толкова силна, че вече не можех да мисля или да сънувам.

Стряскащ звук прозвуча сред ритмичното жужене на скакалците под прозореца ми. Изправих се стреснато в леглото си, звукът се усилваше все повече, докато се мъчех да се събудя.

Беше Лусил. Бе скочила на леглото ми и съскаше, козината на гърба й бе настръхнала. Ушите й бяха присвити и за миг си помислих, че съска срещу мен. Проследих погледа й през мрака в стаята.

До леглото ми имаше някой. Лъскавата дръжка на бастуна му отразяваше бледата лунна светлина.

Не умът ми се бе опитвал да открие конкретни мисли и образи от миналото. А Ейбрахам Рейвънуд.

— По дяволите!

Отдръпнах се назад и се ударих в дървената табла на леглото зад мен. Нямаше къде да се скрия, но мислех само как да се махна по-далече оттук. Инстинктите ми надделяха — бягай или се бий. А нямаше никакъв начин да тръгна да се бия с Ейбрахам Рейвънуд.

— Ставай! Сега!

Притиснах слепоочията си с ръце, сякаш той все още можеше да стигне до мислите ми чрез пулсиращата болка в главата ми. Ейбрахам ме наблюдаваше втренчено, преценявайки реакциите ми.

— Добра вечер, момче. Виждам, че също като внука ми, още не си научил къде ти е мястото — поклати глава той. — Малкият Макон Рейвънуд. Това дете винаги ме е разочаровало.

Ръцете ми неволно се свиха в юмруци. Ейбрахам изглеждаше развеселен и повдигна укорително пръст.

Паднах на пода пред него, задъхвайки се тежко. Ударих лицето си в грубите дъски на пода и виждах само кожените му ботуши. Опитах се да повдигна глава.

— Така е по-добре — усмихна се Ейбрахам, а бялата му брада ограждаше като в рамка още по-белите му остри зъби.

Изглеждаше различно от последния път, когато го бях видял, на Голямата бариера. Белият му костюм за неделни разходки го нямаше, беше заменен от черен, много по-внушителен; черната му вратовръзка бе стегната грижливо под яката на ризата му. Илюзията за приятелски настроения южняшки джентълмен бе изчезнала. Това нещо, стоящо пред мен, не приличаше на човек, а още по-малко на някого като Макон.

Ейбрахам Рейвънуд, бащата и прародителят на всеки инкубус в рода Рейвънуд, бе чудовище.

— Не бих използвал думата „чудовище“. Но пък и не мисля, че твоето мнение за мен има някакво значение, момче.

Лусил изсъска още по-силно.

Опитах се да се надигна от леглото и да овладея гласа си да не трепери.

— Какво, по дяволите, правиш в главата ми?

Той повдигна въпросително вежда.

— А, усетил си как се храня. Не е зле за смъртен. — Наведе се напред. — Кажи ми… Какво е чувството? Винаги съм се чудил. Как е, когато прониквам в мислите, които са ти най-скъпи, в твоите тайни и мечти… Като пронизване ли е или по-скоро като ухапване?

Бавно се надигнах, но се олюлявах, не можех да запазя равновесие.

— Чувството е, че трябва да се разкараш от ума ми, психар такъв!

Ейбрахам се разсмя високо.

— Бих се радвал. Няма какво толкова да се види вътре. Седемнайсет години и едва си жив. Освен някои безсмислени лигавения с онова жалко момиче, чародейският парцал.

Трепнах. Исках да го сграбча за яката и да го изхвърля през прозореца. И щях да го направя, ако можех да помръдна ръцете си.

— Така ли? И ако мозъкът ми е толкова безполезен, защо тогава дебнеш в стаята ми?

Цялото ми тяло се тресеше. На думи се перчех, но се бях съсредоточил да не припадна пред най-мощния инкубус, който някога бе живял.

Ейбрахам отиде до прозореца и прокара пръст по перваза и солта, която Ама бе оставила там. Облиза кристалчетата, полепнали по него.

— Не мога да се наситя на вкуса на солта. Придава на кръвта много пикантен оттенък. — Млъкна и погледна към ливадата отвън. — Имам въпрос към теб. Нещо мое ми беше взето. Мисля, че ти знаеш къде мога да го намеря.

Заби пръста си в прозореца и стъклото се разби на парчета.

Пристъпих бавно към него. Сякаш влачех краката си през сгъстяващ се цимент.

— Защо смяташ, че ще ти кажа нещо?

— Да видим… За начало, от страх. Погледни — кимна той към предния ми двор и се наведе през прозореца. — Хънтинг и кучетата му не са изминали целия този път напразно. Обичат среднощните купони.

Сърцето ми заби в ушите ми. Те бяха отвън — Хънтинг и кървавата му глутница.

Ейбрахам се обърна отново към мен, очите му искряха.

— Стига разговори, момче. Къде е Джон? Знам, че безполезният ми внук не го е убил. Къде го е скрил Макон?

Ето каква била работата. Някой най-накрая го каза. Джон бе жив.