Прелестен хаос

— Никой не заплашва момчето ми. Нито Ейбрахам Рейвънуд, нито самият Сатана. Чу ли?

Точилката вече бе допряна в тялото на Ейбрахам. Със скъсяването на разстоянието напрежението между двамата се усилваше видимо. С Линк застанахме от двете страни на Ама.

— Ще попитам за последен път — каза Ейбрахам, без да сваля очи от Ама. — И ако момчето не отговори, вашият Луцифер ще си вземе почивка от своя ад и ще дойде да се позабавлява в ада, който ще изсипя над този град. — Млъкна, погледна към мен и попита: — Къде е Джон?

Разпознах изражението в очите му. Беше същото като във видението, когато уби собствения си брат и се „нахрани“ с него. Порочен и садистичен. За момент си помислих да кажа някое случайно място, просто за да разкарам това чудовище от дома си.

Но не можах да го измисля достатъчно бързо…

— Кълна се в бог, не знам…

Вятърът нахлу през счупения прозорец, яростен и буреносен, разпиля листовете и тетрадките ми из цялата стая. Ама отстъпи назад, а точилката й литна във въздуха. Ейбрахам не помръдна, вятърът фучеше навсякъде, но не и край него — дори яката на фрака му не помръдна, сякаш вихрушката бе ужасена от него, също като нас.

— Не бих се клел, момче — усмихна се Ейбрахам. Страшна, безжизнена усмивка. — Бих се молил.

19.IX Ветрове от ада

Вятърът беснееше из стаята ми с такава сила, че събори всичко от бюрото ми. Книги и листове, дори раницата ми се носеха във въздуха, виеха се като в торнадо. Кутиите от обувки, които бяха подпрени на стените, паднаха на пода, и от тях излетяха комикси и дори колекцията ми от капачки, които събирах от първи клас. Сграбчих Ама, защото тя бе така слабичка, че се боях да не хвръкне и тя заедно с всичко останало.

— Какво става? — чух Линк да крещи някъде зад мен, но не го виждах.

Ейбрахам стоеше в средата на стаята, гласът му се извисяваше над беснеещата черна вихрушка.

— Вие донесохте разрушение в моя дом, сега аз ще доведа хаоса във вашия.

Вятърът се виеше около него, без да докосва дори опашката на фрака му.

— Редът е нарушен. Вратата е отворена. Издигнете се, изкачете се, унищожете! — Гласът му се извиси. — „Ratio fracta est! Ianua aperta est! Sugite, ascendite, exscindite!“

Виещият се въздух потъмня и започна да приема форма. Мъгливи черни фигури се появяваха от спиралата, сякаш се изкачваха по торнадото и се опитваха да се прехвърлят през ръба и да влязат в нашия свят. Което бе доста притеснително, като се имаше предвид, че всичко това се случваше в средата на спалнята ми.

Знаех какви бяха тези създания. Бях ги виждал и преди, но се надявах никога да не ми се случи отново.

Бесове — демоните, които обитаваха подземния свят, лишени от душа и форма, изригваха от вятъра и се извиваха в мрака край мен.

Фигурите се носеха по синия ми таван и растяха, докато в един миг ми се стори, че ще изсмучат целия въздух от стаята. Сенчестите създания се движеха като гъста, пенеща се мъгла. Спомних си онази, която почти ни бе нападнала край клуб „Изгнание“ — ужасяващия писък, когато мъглата се отдръпна назад и разтвори челюстите си. Сенките се превръщаха в зверове пред очите ни и знаех, че скоро щяхме да чуем и онзи писък.

Ама се опита да се освободи от хватката ми, но не я пуснах. Ако я оставех, щеше да нападне Ейбрахам с голи ръце.

— Мислиш си, че можеш да идваш в дома ми и да пуснеш цялото зло на света през една тънка пукнатина в небето?!

— Твоят дом? На мен ми се струва по-скоро като дома на Водача. А Водачът е точният човек, който ще покаже на приятелите ми пътя към този свят чрез този малък процеп в небето, да…

Ама затвори очи и започна да нашепва:

— Лельо Дилайла, чичо Абнър, прабабо Сула…

Опитваше се да призове Великите, предците й от отвъдния свят, които вече няколко пъти я бяха спасявали от Бесовете. Те бяха доста сериозна сила, с която неприятелите им определено трябваше да се съобразяват.

Ейбрахам се разсмя и гласът му се извиси над съскащия вятър.

— Не е необходимо да призоваваш духовете си, стара жено. Тъкмо си тръгваме. — Чух раздирането на въздуха, преди да се дематериализира. — Но не се тревожи. Ще се видим скоро. По-скоро, отколкото би искала.

После разкъса небето и пристъпи в невидимото пространство, което отваряше. И изчезна.

Преди някой от нас да проговори, Бесовете се изстреляха навън през отворения прозорец, черна плътна мъгла, носеща се над спящите къщи по нашата улица. В края й линията от демони се разпръсна в различни посоки — като пръстени на мрачна ръка, обвиваща града в юмрука си.

В стаята ми бе странно тихо. Линк се опитваше да си проправи път сред разпилените по пода книги, комикси и хартии, но личеше, че едва се държи на краката си.

— Човече, реших, че ще ни замъкнат в ада или откъдето там са дошли. Може би майка ми е права и това е краят на света. — Почеса се по главата. — Имаме голям късмет, че сме живи и че те си тръгнаха!

Ама отиде до прозореца. Пръстите й бяха вкопчени в амулета на шията й.

— Не са си отишли и ние не сме късметлии. Само глупак може да си го помисли.