Прелестен хаос

Вече виждах червените светлини на линейката и пожарната на ливадата пред къщата на Сестрите — или това, което преди бе къщата им. Вчера бе горда, бяла, двуетажна постройка в колониален стил, с веранда, обикаляща от всички страни и рампа за инвалидната количка на леля Мърси. Днес бе само наполовина, разрязана през средата като детска къща за кукли. Но вместо отвън да се виждаха идеално подредените във всяка стая мебели, всичко в дома на Сестрите бе изтърбушено и изпотрошено. Синият кадифен диван лежеше обърнат на гърба си, масичките и люлеещите се столове бяха съборени около и върху него, сякаш всичко в къщата се бе плъзнало на една страна. Снимки и картини бяха паднали от стените върху леглата. А пред зловещите очертания се издигаха планини от боклуци: дървени дъски, неидентифицирана пластмаса и парчета от мебели, порцеланова вана за баня с животински крачета — половината от къщата, която не бе оцеляла.

Подадох главата си през прозореца, взирайки се в останките от дома на Сестрите. Имах чувството, че Бричката се движи на забавен кадър. Мислено оглеждах това, което някога бяха стаи. Стаята на Телма бе на долния етаж, в задната част, най-близо до външната врата на кухнята. Тя още бе там. Леля Грейс и леля Мърси деляха най-мрачната стая, зад стълбището. Все още го виждах, това поне беше някаква утеха. Леля Грейс и леля Мърси, Телма.

Леля Пру.

Не откривах нейната стая. Не виждах розовата й кувертюра за леглото с малки цветчета и кръгчета. Не виждах дрешника й, пълен с нафталинови топчета — обичаше да ги слага навсякъде; гардероба й и неговите нафталинови топчета, нито чергата на пода на стаята й, която също винаги миришеше на нафталин.

Всичко бе изчезнало, сякаш някакъв гигантски юмрук бе дошъл от небето и бе смазал тази част от къщата, бе я превърнал в прах и отломки.

Гигантският юмрук бе пощадил всичко друго на улицата. Съседните къщи бяха недокоснати, в дворовете им не бе паднало нито едно дърво, нито една керемида от покривите. Станалото приличаше на резултат от торнадо — така, както то отвява на случаен принцип нещо, съсипвайки някоя къща, а тези до нея остават напълно непокътнати. Но това не бе следствие от природно бедствие. Знаех чий е този безмилостен юмрук.

И че това бе послание за мен.

Линк подкара Бричката към къщата, Ама изхвърча навън още преди колата да спре напълно и се затича към линейката, сякаш вече знаеше какво щяхме да открием там. Застинах на място, стомахът ми се преобърна.

Телефонното обаждане. Не е било обикновеното клюкарстване в стил Гатлин за бурята, която явно се бе опитала да унищожи част от града.

Бил е някой, който е звъннал на Ама, за да й каже, че къщата на пралелите ми е била ударена от торнадото и че… какво? Линк ме сграбчи за ръката и ме повлече през улицата. Май почти всички съседи се бяха скупчили край линейката. Виждах ги, но не различавах лицата, защото всичко ми се струваше толкова сюрреалистично. Нищо от това не можеше да се случва наистина. Една Хейни бе излязла навън с розови пластмасови ролки в косата и по пухкав пеньоар въпреки жегата, а Мелви Хейни бе по потник и шорти, с които очевидно спеше. Мисис и мистър Ридъл — всички ги наричаха Ма и Па Ридъл, които държаха малко химическо чистене в гаража си, бяха облечени като за евакуация. Ма Ридъл въртеше бясно в ръцете си станциите на портативното си радио, въпреки че то очевидно не улавяше и не излъчваше нищо. Па Ридъл стискаше здраво ловджийската си пушка.

— Извинете ме, госпожо, съжалявам…

Линк си проправяше с лакти път през тълпата, докато стигнахме до линейката. Металните й задни врати бяха отворени.

Мариан седеше на кафеникавата трева, върху която някой бе покрит с одеяло. Видях и Телма. После две слабички фигури между тях двете — кльощави глезени се подаваха под дълги бели нощници с много волани и дантели.

Леля Мърси клатеше глава.

— Харлон Джеймс… Не обичаше бъркотии. Изобщо не би му харесало това.

Мариан се опита да я завие с одеяло, но тя го отблъсна.

— В шок си, трябва да се стоплиш. Така каза пожарникарят — опита се да я уговори Мариан, после ми подаде одеялото на мен, за да опитам аз.

Тя бе фокусирана, опитваща се да защити хората, които обичаше, и да ограничи щетите. Правеше го, въпреки че нейният свят гореше само на няколко пресечки оттук. Нямаше начин да се ограничат и намалят тези щети.

— Той избяга, Мърси — измърмори леля Грейс. — Казах ти, туй куче не е стока. Прудънс шъ дъ е оставила кучешката вратичка отворена. Отново.

Не се сдържах и погледнах към мястото, където някога бе изрязана кучешката врата. Сега цялата стена липсваше.

Взех одеялото и го увих нежно около раменете на леля Мърси. Тя се притискаше към Телма като малко дете.

— Трябва да кажем на Прудънс Джейн. Знайш, чи е луда по туй куче. Трябва да й кажем. Шъ побесней кат оса през юни, ако го чуй от някой друг, а не от нас.

Телма прегърна и двете ми пралели.

— Всичко ще бъде наред, тя ще се оправи. Има само малко усложнения, както стана с теб преди няколко месеца, Грейс, помниш ли?