Прелестен хаос

Не спирай, давай нагоре!

Леля Грейс изсумтя.

— Разбира се, че няма да я води в стаята си. Баща му шъ съ обърне в гроба, ако туй стане.

— Аз съм съвсем жив, точно до теб съм — махна й с ръка баща ми.

— Уф, майчицата му де — уточни леля Мърси.

Леля Грейс размаха кърпичката, която бе като прикрепена на ръката й.

— Мърси Лин, съвсем си изкуфяла. Нали и аз това казах.

— Нищо подобно. Чух те съвсем ясно кат камбанен звън, с доброто си ухо. Каза, че татко му…

Леля Грейс избута настрани вълненото одеяло.

— Няма да чуйш камбана, дори ако забий над главата ти и…

— Студен чай, дами? — попита Ама, като се появи съвсем навреме на вратата с поднос в ръце.

С Лена се промъкнахме по стълбището нагоре, докато Ама блокираше гледката натам. Напоследък изобщо не беше възможно да минеш покрай Сестрите, без да се случи нещо подобно. Откакто се бяха преместили в дома ни и с баща ми докарахме остатъците от вещите им, не ни оставаше време да вършим нищо друго, освен да се грижим и да угаждаме на пралелите ми.

Лена изчезна в стаята ми и аз затворих вратата зад себе си. Обвих ръце около кръста й, а тя отпусна глава на гърдите ми.

Липсваше ми.

Знам… пиленце.

Тя ме ощипа престорено сърдито.

— Итън Уейт, не смей да затваряш таз врата!

Не различих дали беше гласът на леля Грейс или на леля Мърси, но нямаше значение. По този въпрос двете бяха на едно и също мнение.

Лена се усмихна и се протегна зад мен, за да отвори вратата.

Простенах.

— Недей.

Тя докосна устните ми с ръка, за да замълча.

— Кога за последно лелите ти са се изкачвали по стълбище?

Наведох се към нея и челата ни се докоснаха. Пулсът ми се ускори на мига.

— Като стана дума, мисля, че и Ама дълго ще се бави с разливането на студения чай.

Вдигнах я на ръце и я отнесох до леглото ми — по-скоро до матрака на пода; благодарение на Линк сега имах само това.

Отпуснах се до нея, без да обръщам внимание на счупения прозорец, отворената врата и останките от леглото.

Бяхме само двамата. Тя ме погледна със своите разноцветни очи, черните й къдрици бяха разпилени по възглавницата около нея като ореол. Черен ореол.

— Обичам те, Итън Уейт.

Надигнах се и се облегнах на лакти, за да я виждам по-добре.

— Казвали са ми, че съм доста привлекателен, така че смятам, че напълно заслужавам любовта ти.

Лена се разсмя.

— Кой ти го е казвал?

— Много момичета.

Очите й помръкнаха за миг.

— Така ли? По-точно?

— Майка ми. Леля Каролин. И Ама.

Сръгах я в ребрата и тя започна да скимти, кикотейки се приглушено в ризата ми.

— Обичам те, Лена.

— Дано да е така. Защото не знам какво бих правила без теб.

Гласът й бе искрен, напрегнат.

— Аз не съществувам без теб, Лена.

Наведох се и я целунах. Телата ни прилепваха съвършено, сякаш бяха създадени да бъдат заедно. И наистина бе така — независимо че вселената и пулсът ми бяха на друго мнение. Усещах как енергията излизаше от мен, но това само ме караше още по-жадно да търся устните й.

Лена се отдръпна, преди сърцето ми да започне да бие опасно бързо.

— По-добре да спрем, Итън.

Въздъхнах и се отпуснах по гръб до нея, ръката ми все още бе заровена в косата й.

— Дори не сме започнали още.

— Докато не разберем защо става все по-лошо, трябва да сме много внимателни.

Обвих отново ръце около талията й.

— Ами ако ти кажа, че не ме е грижа за това?

— Не го казвай. Знаеш, че съм права. Не искам и теб да те подпаля по случайност.

— Не знам… Може пък и да си струва.

Тя ме ощипа по ръката и аз се усмихнах, с втренчен в тавана поглед. Знаех, че е права. Единствените хора, които все още владееха силите си, бяха инкубусите. В „Рейвънуд“ цареше пълен хаос, както и във всички в него.

Не че осъзнаването на това ми помагаше. Имах нужда да я докосвам, както се нуждаех от въздух, за да дишам.

Чух мяукане. Лусил се бе свила в долната част на матрака. Откакто бе загубила леглото си заради Харлон Джеймс IV, тя си беше присвоила моето. Баща ми се бе върнал от Чарлстън в нощта на т.нар. вихрушка и на следващия ден бе открил кучето на леля Пру, криещо се в един ъгъл в двора на детската градина. От мига, в който бе дошъл в дома ни, се държеше също като Сестрите. Напъха се направо в леглото на Лусил, ядеше вечерята й от нейната паничка. Дори си остреше ноктите в нейното любимо място на един от шкафовете.

— О, хайде, Лусил, не ревнувай. Ти прекарваш повече време с него от мен.

Но нямаше значение. Сестрите се бяха нанесли в дома ни, а Лусил — в моята стая.

Лена ме целуна бързо по бузата и се наведе през леглото, за да потърси нещо в чантата си. Старо копие на „Големите надежди“ на Дикенз изпадна от нея. Познах го веднага.

— Какво е това?

Лена я вдигна, като избягваше погледа ми.

— Нарича се „книга“ — отвърна саркастично тя.

— Онази, която намери в кутията на Сарафина? — попитах, макар да знаех отговора.

— Итън, това е просто книга. Чета много от тях.

— Не е просто книга, Лена. Какво става?