Прелестен хаос

На следващия ден леля Грейс откри къде леля Мърси криеше шоколадовия си сладолед. На по-следващия ден леля Мърси откри, че леля Грейс го е изяла, и из къщата се разнесе писък, по-силен и от аларма. В деня след това събитие играх на скрабъл със Сестрите, но това е задача, която може да умопомрачи и най-здравия разум, защото е трудно да спориш с възрастни дами, които са абсолютно убедени, че „имашдавземаш“ е една дума, „памучено“ е глагол, „на пух и прах“ е прилагателно, а „акошъдъ“ е дълга форма на „ако“.

Направо бях смазан. Край.

Имаше един човек обаче, който не беше тук. Някой, който миришеше на мед и на сол, и на червен сос с бекон. Който можеше да сътвори най-безумните думи от плочките пред себе си. Който можеше да направи карта на чародейските тунели из целия Юг.

Няколко дни по-късно вече не можех да издържам, затова когато Лена настоя да отидем на посещение при леля Пру, се съгласих. Исках да я видя. Не бях сигурен как ще изглежда — все едно просто спи, както преди, когато заспиваше на дивана? Или както я видях в линейката? Нямаше как да знам и се страхувах от това, чувствах се виновен и гузен.

Но повече от всичко не исках да се чувствам сам.

* * *

Окръжният здравен център бе възстановително заведение — нещо средно между клиника и място, където те вкарват след преживяна сериозна травма. Или когато си паднал с колелото си. Или когато си се блъснал с колата си. Или пък когато те е блъснала нечия чужда кола. Някои смятат, че може да извадиш голям късмет, ако те блъсне подходящата кола, защото ще изкараш големи пари като компенсация. А може и просто да умреш. Или пък и двете, както стана с Дийкън Хариган, който сега има най-хубавия надгробен камък в града, а жена му и децата му се радват на най-хубавата ограда, на вътрешен и външен батут за скачане и ядат навън пет вечери в седмицата. Карлтън Ийтън беше разказал всичко това на мисис Линкълн, която бе казала на Линк, а той каза на мен. Чековете пристигали всеки месец от Вашингтон — и в слънце, и в дъжд. Това става, когато те блъсне общинският камион за боклук.

Когато влязох в Здравния център обаче, нямах усещането, че леля Пру е била голяма късметлийка. Дори странната, спокойна тишина и силният климатик не ме накараха да се почувствам по-добре. Цялото място миришеше на нещо болезнено сладникаво, сякаш всичко бе посипано с пудра захар. Нещо лошо, което се опитваше да ухае като нещо хубаво.

Още по-ужасно беше, че фоайето, коридорите и релефните тавани бяха боядисани в прасковено оранжево. Сякаш сос „Хиляда острова“14 бе полят върху салата с извара и след това цялата смес бе пльосната на тавана.

Може да е френски сос.

Лена се опитваше да ме ободри.

Така ли? И в двата случая ми се иска да повърна.

Всичко е наред, Итън. Може би като я видим, нещата няма да ни се струват толкова зле.

Ами ако е дори още по-ужасно?

Стана такова само три метра по-нататък. От бюрото на рецепцията ме гледаше Боби Мърфи. За последно го бях виждал, когато все още и двамата бяхме в баскетболния отбор и той ме подиграваше, че Емили Ашър, известна като Преди-обичащата-Итън-а-после мразещата-го-Емили, ме бе зарязала на танците. Той беше супер добър защитник, малко по-голям от нас и никой не смееше да се закача с него. Сега Боби седеше зад бюрото на рецепцията в униформа с прасковен цвят и не изглеждаше толкова корав. Не изглеждаше и особено щастлив да ме види. Сигурно не помагаше и фактът, че името на табелката му беше сбъркано и вместо Боби пишеше Буби.

— Здрасти, Боби. Мислех, че си в Държавния колеж в Съмървил.

— Итън Уейт. Ти си тук и аз съм тук. Но не знам кой от нас е повече за съжаление — сопна се той, а погледът му се спря на Лена. Не я поздрави. Макар да бе закотвен в Здравния център, където половината пациенти не можеха да издадат и звук, бях сигурен, че е запознат с последните събития в града.

Опитах да се разсмея, но излезе нещо като кашлица и във фоайето настана мълчание.

— А-ха… Както и да е, беше крайно време да се появиш. Леля ти Прудънс питаше за теб — ухили се той и побутна списъка за посетители по бюрото към нас.

— Така ли? — попитах и застинах на място, въпреки че трябваше да предположа, че ще се опита да се избъзика с мен.

— Ха, не. Майтапя те. Просто се подпишете тук и отидете в градината.

— Градината? — попитах аз, след като се подписах и му върнах тетрадката.

— Ами да. Зад крилото със стаите на пациентите. Там отглеждаме полезните зеленчуци — усмихна се той и аз си спомних какъв беше преди. Стоим в съблекалнята и той ме побутва с лакът: Човече, Уейт. Не можеш да позволиш една мацка да те разкара просто така. Излагаш целия отбор.

Лена се облегна на бюрото.

— Някога ще ти писне ли да се заяждаш?