Прелестен хаос

Допрях вратата с ръка.

— Казваш ми, че го усещаш ли? Така, както Линк може да подуши кръвта й и да чуе ударите на сърцето й? Ще можеш ли да я… намериш?

— Да намеря какво? Душата й ли?

— Една Самородна може ли да направи такова нещо? — чух надеждата в гласа си.

— Не знам — отвърна Лена. Имаше вид, като че ли всеки миг щеше да се разплаче. — Не съм сигурна. Чувствам, че има нещо, което се предполага да направя. Но не знам какво е.

Погледна встрани, към другия край на коридора. Забелязах, че една капчица си проправяше път по лицето й надолу.

— Няма откъде да знаеш каквото и да е, Лена. Вината не е твоя. Всичко стана заради мен. Ейбрахам дойде да търси мен.

— Не е вярно. Дойде заради Джон.

Не довърши, но чух края на изречението. И заради мен. Защото се Призовах сама.

Смени темата, преди да успея да кажа нещо.

— Попитах чичо Макон какво става с хората, когато са в кома.

Затаих дъх, въпреки всичко, в което вярвах или не вярвах.

— И?

Тя сви рамене.

— Не беше сигурен. Но чародейците вярват, че духът може да напуска тялото при определени обстоятелства — като нашето Пътуване. Чичо го описа като някакъв по-особен вид свобода, сякаш блуждаеш — почти като Блудник.

— Предполагам, че това няма да е чак толкова лошо…

Замислих се за младежа, пишещ неосъзнато, за възрастния мъж, играещ си с йо-йото. Те не пътуваха никъде. Не бяха Блудници. Бяха заседнали в смъртния свят, хванати в капана на строшените си тела.

Независимо от всичко, просто не можех да го понеса. Не и за леля Пру. Особено не и за моята леля Пру.

Без да кажа нищо повече, минах покрай Лена и влязох в стаята.

* * *

Леля ми Пру бе най-дребничкият човек на света. Тя самата казваше, че се прегърбва с всяка изминала година и се смалява на ръст с всеки починал съпруг — едва ми стигаше до гърдите, дори когато се опитваше да се изпъчи, обута с обувките си с равни, но дебели токове.

Както лежеше в средата на огромното болнично легло, а от тялото й стърчаха всевъзможни тръбички, изглеждаше още по-дребничка. Светлината влизаше на ивици в стаята през пластмасовите щори на прозореца и рисуваше линии като решетки по лицето и тялото й, които не помръдваха. Все едно се намираше в болничното крило на затвор. Не можех да се насиля да погледна в лицето й. Поне не веднага.

Пристъпих по-близо до леглото. Виждах мониторите, макар да не знаех какво точно показват. Разни неща бипкаха, движеха се линии. В стаята имаше само един стол, естествено с тапицерия в прасковен цвят, неудобен и твърд като камък, и второ празно легло. След това, което бях видял в другите стаи, леглото ми приличаше на дебнещ капан. Коя ли потрошена и смазана душа щеше да бъде разположена на него следващия път, когато дойдех на посещение при леля си?

— Състоянието й е стабилно, не се тревожете. Тялото й е здраво, просто в момента не е с нас — каза сестрата, която влезе след нас в стаята и затвори вратата. Не виждах ясно лицето й, но от конската й опашка под касинката бе избягал един черен кичур. — Ще ви оставя за малко сами, ако желаете. Прудънс не е имала посетители от вчера. Сигурна съм, че времето с вас ще й се отрази добре.

Гласът й беше успокояващ, дори познат, но преди да успея да я огледам по-внимателно, тя излезе и затвори вратата. Видях ваза със свежи цветя на масичката до леглото на леля ми. Върбинки. Приличаха на цветята, които Ама отглеждаше вкъщи. „Летен пламък“, така ги наричаше тя. „Червени като огън.“

Отидох до прозореца и дръпнах щорите. Светлината ни заля и затворът изчезна. По ръба на стъклото имаше тънка бяла линия сол.

— Ама. Сигурно е идвала вчера, когато бяхме с леля Грейс и леля Мърси. — Усмихнах се вътрешно, поклащайки глава. — Изненадан съм, че е оставила само сол.

— Всъщност… — обади се Лена и подръпна загадъчна конопена торбичка, завързана с канап и пъхната под възглавницата на леля Пру. Помириса я и направи гримаса. — Уф, определено не е лавандула.

— Явно е нещо за защита.

Лена придърпа стола по-близо до леглото.

— Радвам се. Бих била много уплашена да съм тук сама. Прекалено е тихо — каза сериозно тя. Посегна колебливо към ръката на леля Пру. На кокалчетата на пръстите на леля ми имаше сложена лепенка, за да прикрива иглите на системата.

Погледнах дланите й — бяха покрити с петна, които ми приличаха на рози. Тези ръце трябваше да държат псалтир или карти за някоя игра като любимата на лелите ми джим ръми. Или котешка каишка, или карта на Тунелите.

Опитах се да се отърся от обземащото ме чувство за обърканост на цялата ситуация.

— Всичко е наред.

— Не мисля…

— Можеш спокойно да я хванеш за ръката, Лена.

Тя хвана тънката ръка на леля Пру между своите две длани.

— Изглежда толкова спокойна, сякаш спи. Виж й само лицето.

Не можех. Протегнах се неловко и докоснах нещо, което май беше палец на крак или някаква бучка, надигаща завивката й в долния край.

Итън, не бива да се боиш.

Не се боя, Лена.

Мислиш ли, че не знам какво чувстваш?

Какво чувствам?