Прелестен хаос

— Не знайш ли? Туй зависи от колелото на съдбата.

— Какво?

— Рано или късно то ще се стовари върху всички ни и ще ни смаже. Туй ти казах, нали? Кат попита за идването тук. Що питаш толкоз много днес? И костите мъ болят вече, имам нужда от малко почивка.

Вече почти изчезваше от погледа ми.

— Остави ме, Итън. Не е добре за теб да гледаш тъй надълбоко. Колелото на съдбата не е свършило с теб.

Гледах как кафявите й плетени чехли изчезват.

* * *

— Итън?

Чух гласа на Лена и усетих допира на ръката й на рамото си, как ме разтърсваше, за да се събудя. Главата ми тежеше и бавно отворих очите си. Ярката светлина се изливаше през незакрития с щори прозорец. Бях заспал на стола до леля си, както обикновено заспивах на стола в архива на библиотеката при мама, когато я чаках да довърши работата си. Погледнах надолу. Леля Пру си лежеше в леглото, невиждащите й очи бяха отворени, сякаш нищо не се бе случило. Пуснах ръката й. Сигурно съм изглеждал странно, защото Лена се притесни.

— Итън, какво става?

— Аз… видях леля Пру. Говорих с нея.

— Докато беше заспал?

Кимнах.

— А-ха. Но не ми приличаше на сън. И тя не беше изненадана, че ме вижда. Явно съм бил там и преди.

— За какво говориш? — втренчи се в мен почти уплашено Лена.

— Миналата нощ. Тя каза, че съм идвал при нея. Само дето аз не си спомням.

Случваше се по-често и беше все по-досадно. Постоянно забравях разни неща.

Преди Лена да каже нещо, сестрата се появи на вратата, открехвайки я съвсем леко.

— Съжалявам, но времето за посещение приключи. Трябва да оставиш леля си да си почива, Итън.

Звучеше приятелски, но посланието бе ясно. Бяхме навън, в празния коридор, преди сърцето ми да има време да се успокои.

* * *

На излизане обаче Лена се сети, че си е забравила чантата в стаята на леля Пру. Докато я чаках да си я вземе, вървях бавно по коридора и спрях пред една врата. Не успях да се удържа. Момчето в стаята беше на моя възраст и за миг се зачудих какво ли щеше да бъде да съм на негово място. Все още седеше до масата и ръката му все още пишеше. Огледах се и пристъпих предпазливо в стаята му.

— Ей, човече. Аз… просто минавам оттук.

Седнах на ръба на стола пред него. Очите му дори не трепнаха, не погледна към мен и ръката му не спря да се движи. Отново и отново той пишеше на листа си, дълбаеше на едно и също място, понякога линиите стигаха до чаршафа под него, но иначе се трупаха една върху друга в черна дупка.

Издърпах леко листа и той се премести с около сантиметър. Ръката спря. Погледнах в очите му.

Там все още нямаше нищо.

Дръпнах пак листа.

— Хайде. Ти пишеш. Аз ще го прочета. Искам да чуя какво имаш да кажеш. Твоят шедьовър.

Ръката започна пак да се движи. Започнах да местя листа, съвсем бавно, за да съвпадне със скоростта на писането му.

„така свършва светът така свършва светът така свършва светът на Осемнайсетата луна Осемнайсетата луна Осемнайсетата луна така свършва светът“

Ръката спря, тънка лига се спусна от устните по химикалката и по листа.

— Схванах. Чух те, човече. Осемнайсетата луна. Ясно.

Ръката започна да пише отново и този път оставих думите да пишат сами, докато посланието отново се загуби в черното петно.

— Благодаря — казах тихо аз. Погледнах към малката бяла дъска, която не беше и никога нямаше да бъде на вратата на ничия стая в никое студентско общежитие. — Благодаря, Джон.

28.IX Краят на дните

— Това е знак.

Карах Лена към дома и се носехме по път номер 9. Тя не сваляше поглед от стрелката, сочеща скоростта ни.

— Итън, намали — обади се най-накрая. Беше уплашена също като мен, но добре го прикриваше.

Исках да се махна колкото се може по-бързо от Здравния център, от прасковените му стени и миризма на болница, от строшените тела и празните очи. Колкото и бързо да карах, не беше достатъчно.

— Казваше се Джон и пишеше „така свършва светът на Осемнайсетата луна“ отново и отново. На картона му имаше информация, че е пострадал при катастрофа с мотор.

— Знам. — Лена ме докосна по рамото и видях, че косата й се бе накъдрила от вятъра. — Но ако не намалиш, ще го направя вместо теб.

Колата намали скоростта като от само себе си, но мислите ми продължаваха да препускат бясно. Свалих ръце от волана и той даже не се завъртя.

— Искаш ли да караш? Ще отбия, за да се сменим.

— Не искам да карам, но ще свършим в Здравния център, ако не се успокоиш, за да осмислим станалото — опита се да ме успокои Лена и ми посочи пътя. — Просто внимавай.

— Но какво означава всичко това според теб?

— Добре, нека да помислим какво знаем.