Прелестен хаос

— Войни! Суша! Мор! — преподобният Блекуел направи пауза и погледна нагоре към жалкия, умиращ дъб. — „Ще има и страхотии, и големи поличби от небето.“ Лука, 21:1116.

Отецът сведе главата си за миг, после я вдигна с обновена решителност и плам в очите.

— Ето, сега виждам аз големи поличби!

Тълпата закима в знак на съгласие.

— Преди няколко нощи торнадо се спусна над града ни от небесата като пръст божи! И ни докосна, засегна всяка къща в нашия скромен град! Едно добро семейство загуби своя дом. Библиотеката ни, домът на словата господни и човешки, изгоря до основи. Мислите ли, че е случайност?

Пасторът защитаваше библиотеката? За първи път чувах подобно нещо. Ето това направо си беше чудо. Искаше ми се мама да е тук, за да го види и чуе сама.

— Не! — възкликна той. Хората в тълпата поклащаха глави в съгласие. Той насочи ръката си напред, местейки пръста си от лице на лице, сякаш говореше лично на всеки от тях. — Тогава ви питам, това истинско божие знамение от небесата ли е?

— Амин!

— Знамение е! — възкликна някой.

Преподобният Блекуел притисна библията до гърдите си като щит.

— Звярът е пред портите със своята армия от демони!

Почти против волята ми си спомних как се беше нарекъл Джон Брийд. Демонски воин.

— Звярът идва за нас — извиси глас отново пасторът. — Готови ли сте за него?

Мисис Линкълн вдигна високо своя плакат и останалите притеснително приличащи си дами от ДАР направиха същото от солидарност. „КРАЯТ Е БЛИЗО“ се блъсна в „ПРИЗИВ КЪМ СВЕТИЯ ДУХ“, а „МОЛИТВА ЗА ИЗКУПЛЕНИЕ“ почти се откъсна от дървената пръчка, към която бе прикрепен.

— Готова съм да се боря. Със собствените си ръце ще пратя дявола обратно там, откъдето е дошъл! — изкрещя мисис Линкълн.

Вярвах й. Ако наистина си имахме работа с дявола, начело с майката на Линк, борбата ни може би щеше да има успех.

Преподобният вдигна Библията високо над главата си.

— Библияяята обещава, че ще има още знаци. Земетресения. Гонения и мъчения на малцината избрани. — Притвори очи за миг, отдавайки се на мислите си. — „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и повдигнете главите си, защото се приближава избавлението ви.“ Лука, 21:28.

Отпусна главата си драматично, бе предал вече посланието си на тълпата.

Мисис Линкълн не можеше да се въздържа повече. Грабна мегафона в едната си ръка, а с другата размахваше плаката си.

— Демоните идват и трябва да сме готови! Казвам ви го от години! Вдигнете глави и се оглеждайте за тях. Може да са на задната ви врата. Може да ходят и в момента сред нас!

Бе доста иронично. Поне веднъж майката на Линк бе права. Демоните идваха, но хорицата от Гатлин не бяха готови за тази битка.

Дори Ама — с нейните кукли, които не бяха кукли, и с картите й таро, които не бяха карти таро, със солта по первазите на прозорците и бутилките по дърветата — дори тя не бе подготвена за това. Ейбрахам и Сарафина с армията си от Бесове? Хънтинг и неговата кървава глутница? Джон Брийд, който бе никъде и навсякъде?

Именно заради него краят наближаваше и демоните бродеха сред нас. Всичко бе заради него. Той беше виновен.

А ако имаше едно нещо, с което бях много добре запознат, едно нещо, което усещах как пълзи под кожата ми така, както скакалците се скупчваха по онзи дъб, това бе вината.

28.IX Риск

Беше късно, когато най-накрая се прибрах у дома. Лусил ме чакаше на предната веранда, с килната настрани глава, сякаш нямаше търпение да види какво ще направя. Когато отворих вратата и тръгнах по коридора към стаята на Ама, вече знаех. Не бях готов да се изправя срещу нея, но имах нужда от помощта й. Осемнайсетата луна на Джон Брийд беше прекалено голяма хапка за мен и ако имаше някой, който да знае какво трябваше да се направи, това бе Ама.

Вратата на спалнята й бе затворена, но я чувах как трополи вътре. Говореше си нещо, но бе прекалено тихо, за да чуя какво точно казваше.

Потропах леко по вратата и притиснах глава до прохладното дърво.

Моля те, нека е в добро настроение. Поне тази вечер.

Тя открехна вратата малко, колкото да надникне през процепа. Все още бе с престилката си и държеше игла, в която бе вдянат конец. Погледнах покрай нея в сумрачната й стая. Леглото й бе покрито с всевъзможни неща — макари конци, билки и какво ли още не. Без съмнение правеше своите кукли. Но нещо не бе наред. Миризмата — онази отвратителна смес от бензин и билка — сега вече я разпознах, май бе женско биле, сладник, както го наричаха — която помнех от „магазина“ на бокора.

— Ама, какво става?

— Нищо, което да те интересува. Защо не се качиш горе да си напишеш домашните?

Не ме гледаше в очите и не попита къде съм бил.

— Каква е тази миризма? — попитах и продължих да оглеждам стаята аз, за да открия източника й. На шкафа имаше голяма черна свещ. Изглеждаше точно като онази, която гореше в стаята на бокора в криптата на вуду кралицата. Около нея имаше скупчени ръчно ушити торбички.

— Какво приготвяш тук?

За секунда тя се разстрои, но после се овладя, пристъпи напред и затвори вратата зад себе си.