Прелестен хаос

— Продаваш ми сладко ухаещи праскови, малкия, но няма да ги купя.

— Ще се върна до единайсет. — Грабнах ключовете на колата от кухненския плот и я целунах по бузата.

— Нито минута след десет или ти ще къпеш Харлон Джеймс утре. Имам предвид всичките кучета — и живото, и препарираните!

Изнизах се от кухнята, преди да ме спре за нещо. И преди да се усети, че бях отмъкнал дървената й лъжица със себе си.

* * *

— Гледай само! — Линк се надвеси през прозореца на волвото и колата започна да се накланя в неговата посока. — Еха!

— Сядай долу.

Той се тръсна обратно на мястото си.

— Виждаш ли тези черни следи? Сякаш някой е мятал напалм или е стрелял с огнехвъргачка към „Рейвънуд“. И после е спрял.

Линк беше прав. Дори на бледата лунна светлина виждах ясно дълбоките бразди, поне метър широки, от двете страни на пътя. На няколко метра от портите на имението спираха. „Рейвънуд“ бе недосегаем, но мащабът на нападението от онази нощ срещу къщата на Лена явно е бил невероятен. Тя не беше казала колко зле е било, а и аз не я бях питал. Тревожех се прекалено много за собственото си семейство, за моя дом, за моята библиотека. За моя град.

Сега се взирах в щетите и се надявах това да е най-лошото. Спрях встрани на пътя и двамата излязохме от колата. Трябваше да погледнем следите от това пиротехническо чудо, което се бе изсипало върху „Рейвънуд“.

Линк се приведе над черната бразда пред портата.

— Близо до къщата е по-дебела. Точно преди да изчезне.

Вдигнах една черна клонка и тя се натроши в ръката ми.

— Не прилича на станалото с къщата на леля Пру. Там беше по-скоро като торнадо, това тук е като от пожар — като при библиотеката.

— Не знам, човече. Може би Бесовете причиняват различни неща на различните хора… и не само хора.

— Чародейците са хора.

Линк вдигна друг клон и го огледа по-внимателно.

— Добре де, всички ние сме хора. Знам само, че това нещо е изпържено.

— Смяташ ли, че е дело на Сарафина? Тя си пада по огъня.

Не ми се искаше да обмислям този вариант, но беше възможно. Сарафина не бе мъртва. Беше там някъде и едва ли щеше да остане встрани от играта.

— Да, тя е гореща, секси жена, така е. — Линк забеляза, че го гледам, сякаш е полудял. — Какво? Не мога ли да я наричам така? Което си е вярно, си е вярно.

— Сарафина е царицата на мрака, тъпако.

— Да си гледал филми напоследък? Царицата на мрака винаги е някоя много секси мацка. Поне трета степен по моята скала. — Изтри пепелта от натрошилия се клон от дланите си. — Да се махаме оттук. Нещо наоколо ми причинява адско главоболие. Чуваш ли този звук, все едно няколко триона режат нещо?

Обвързващите заклинания. Вече можеше да ги усеща.

Кимнах и тръгнахме към колата. Ръждясалите, скърцащи порти се отвориха пред нас в сенките, сякаш ни очакваха.

* * *

Тук ли си, Лена?

Пъхнах ръце в джобовете си и погледнах към къщата. Виждах прозорците, дървените щори, обрасли с бръшлян, като че ли стаята на Лена изобщо не бе променена. Знаех, че това е илюзия, и че от мястото си вътре тя ме вижда през стъклените стени.

Опитах се да накарам Рийс да остане в стаята си заедно с Риан, но както можеш да предположиш, тя не беше особено съгласна да съдейства.

Линк се беше втренчил в портика на прозореца, разположен точно срещу този на Лена.

А какво стана с Ридли?

Попитах я дали иска да дойде. Реших, че няма начин да пропусне как всички се събираме тази вечер. Каза, че ще дойде, но кой знае? Напоследък се държи доста странно.

Ако „Рейвънуд“ имаше лице, стаята на Лена щеше да бъде едното му мъждукащо око, а този на Ридли — другото. Паянтовите капаци бяха отворени и висяха неравно от двете страни, а прозорецът зад тях бе мръсен. Преди да се обърна, зад прозореца на Ридли премина сянка. Поне реших, че е сянка; на лунната светлина беше трудно да се каже по-точно.

Не виждах кой е. Бяхме прекалено далече. Но прозорецът започна да се тресе, по-силно и по-силно, докато капаците се откачиха от пантите и паднаха на земята. Сякаш някой се опитваше много упорито да го отвори, дори това да означаваше да събори цялата къща. За момент помислих, че е земетресение, но земята не се тресеше. Само къщата беше странна.

Итън?

— Видя ли това? — попитах аз Линк, но той зяпаше комина.

— Виж, тухлите падат — каза той.

Къщата се разтресе още по-силно и някаква енергия премина през нея. Входната врата се разклати.

Лена!

Затичах се към вратата. Чувах как вътре нещо се чупи. Протегнах се и докоснах горната греда, в която бяха издълбани чародейски символи. Нищо не се случи.

Почакай, Итън. Нещо не е наред.

Добре ли си?

Добре съм. Чичо Макон смята, че нещо се опитва да проникне вътре.