Прелестен хаос

— Защо някой ще прави това отвътре? — попита Лена.

Гледах втренчено червения бележник на масата — редиците с цифри, познатите и безопасни неща.

— Въпросът не е защо. — Гласът на Макон звучеше странно. — А кой?

Лена погледна към Ридли. И двамата си мислехме едно и също. Ридли направо подскочи в стола си.

— Подозирате мен? Винаги мен вините за всичко, което се обърка тук!

— Ридли, успокой се — каза Макон. — Никой…

Но тя го прекъсна.

— А някога хрумвало ли ти е, че данните на малката ни мис Съвършенство може да са погрешни? Не, защото се връзваш на всичко, което тя ти каже!

Лена се усмихна.

Не е смешно, Лена.

Не се смея.

Макон вдигна ръка.

— Достатъчно. Напълно възможно е нещо не да се опитва да проникне в „Рейвънуд“, а да е вече тук.

— Не мислиш ли, че щяхме да забележим, ако някое от тъмните създания на Ейбрахам беше преодоляло обвързващите заклинания? — Лена явно не бе убедена.

Макон стана от стола си, без да откъсва очи от мен. Гледаше ме както онази вечер, когато се видяхме за първи път и аз му показах медальона на Женевиев.

— Добър довод, Лена. Трябва да предположим, че има пробив.

Леа Рейвънуд се взираше съсредоточено в брат си.

— Макон, за какво мислиш?

Той заобиколи масата, докато стигна до мен.

— По-интересно ми е за какво мисли Итън. — Зелените му очи започнаха да блестят. Заприличаха ми на ярката светлина, която излъчваше Сиянието.

— Какво става? — прошепнах на Леа, която изглеждаше направо поразена.

— Знаех, че силите на Макон са се променили и че е станал чародеец. Но нямах представа, че може да преследва мисли.

— Какво означава това?

Хич не ми звучеше добре, като се имаше предвид, че Макон се взираше право в мен.

— Умът е лабиринт, а Макон може да си проправя път през него.

Приличаше на някой от отговорите на Ама, с които тя никога всъщност не ти казваше нищо.

— Смяташ, че може да чете мисли ли?

— Не така, както си представяш? Може да усеща смущенията и аномалиите, нещата, които не принадлежат обикновено на съзнанието.

Леа се взираше в Макон. Зелените му зеници искряха, но бяха разфокусирани, сякаш не виждаше нищо. И все пак бях сигурен, че точно в този миг ме преценяваше. Беше притеснително да те виждат, без да те гледат. Макон се взираше в мен една безкрайно дълга минута.

— Ти, от всички хора…

— Аз, какво?

— Изглежда си довел нещо — не, някого — с теб тази вечер. Неканен гост.

— Итън никога не би направил такова нещо! — възкликна изненадано Лена.

Аз бях не по-малко изненадан, но Макон не й обърна внимание и не откъсна очи от мен.

— Не мога да се обзаложа с живота си, но нещо се е променило.

— За какво говорите? — попитах тихо аз. В стомаха ми се надигаше гадно чувство.

Мариан се изправи бавно, сякаш не искаше да го стресне.

— Макон, знаеш, че Редът влияе на силите на всички. Ти не си имунизиран. Възможно ли е да усещаш нещо, което не е тук?

Зелената светлина изчезна от очите на Макон.

— Всичко е възможно, Мариан.

Сърцето ми биеше бясно в гърдите ми. Преди миг ме обвиняваше, че съм довел нещо или някого в „Рейвънуд“, а сега просто така бе променил мнението си?

— Мистър Уейт, струва ми се, че нещо не е наред с теб. Нещо значително липсва. Което обяснява защо долавям странник в дома си, макар този странник да си ти, млади човече.

Всички се втренчиха в мен. Стомахът ми се преобърна, сякаш земята все още се движеше под краката ми.

— Липсва? Какво ми липсва?

— Ако знаех, щях да ти кажа — каза по-спокойно вече Макон. — За нещастие, все още не съм сигурен.

Не знаех за какво говореше той, а и вече не ми пукаше. Нямаше да седя и да слушам как ме обвиняват в някакви неща, които не бях направил, защото силите му се бяха прецакали, а той беше прекалено арогантен, за да си го признае. Светът ми се разпадаше и имах нужда от отговори.

— Надявам се, че добре сте се позабавлявали с ловуването на мислите ми, или както там го наричате, сър. Но не за това съм дошъл да говорим.

— А за какво си дошъл да говорим, мистър Уейт? — отпусна се Макон на стола си начело на масата. Каза го така, все едно губех времето на всички, а това само ме вбеси още повече.

— Осемнайсетата луна не е за „Рейвънуд“ или Лена. А за Джон Брийд. Но не знаем къде е той и какво ще се случи, когато тя настъпи.

— Мисля, че е прав — каза замислено Лив, докато дъвчеше края на химикалката си.

— Мислех, че ще искате да знаете и да ни помогнете да го намерим. — Изправих се. — И съжалявам, ако нещо ми липсва и сякаш не съм аз. Може би е свързано донякъде с факта, че светът ни се разпада.

Итън, къде отиваш?

Това са пълни простотии. Писна ми.

— Итън, успокой се, моля те — каза Мариан и се пресегна към мен.

— Кажи го на Бесовете, които унищожиха целия град. Или на Ейбрахам, на Сарафина или на Хънтинг. — Гледах право към Макон. — Защо не насочите своето рентгеново зрение към тях?

Итън!

Приключих тук.

Той нямаше предвид…

Не ме интересува какво е имал предвид, Лена!

Макон продължаваше да се взира в мен.