Прелестен хаос

Дарът на Катаклиста — за това говореше. Това се случваше, когато една Самородна станеше Мрак. А колкото и да се опитваше да се преструва, Сарафина беше такава. Жълтите й очи й го напомняха всеки път, щом се погледнеше в огледалото. Не че го правеше често. Не можеше да понася да се гледа, не можеше да мисли за възможността Джон отново да види тези очи.

Сарафина носеше постоянно тъмни очила, въпреки че Джон не се интересуваше какъв бе цветът на очите й. „Може би те ще осветят тази дупка“, каза той, когато огледа малкото апартаментче. Наистина бе дупка. Лющеща се боя и счупени плочки, парнато никога не работеше, токът спираше постоянно. Но Сарафина никога не би го признала, защото живееха тук заради нея.

Никой не дава под наем хубави апартаменти на тийнейджъри, които очевидно са избягали от домовете си.

Можеха да си позволят и по-добро място. Джон винаги се прибираше с купища пари. Не е трудно да намираш вещи за даване в заложните къщи, когато можеш да караш предметите да изчезват право от джобовете на хората или от витрините на магазините. Джон бе Преходен, каквито бяха повечето от великите фокусници в историята — или от великите крадци. Но той освен това бе и светъл чародеец, а сега бе принуден да използва дарбата си по този лош начин, за да им осигурява прехрана. За да се грижи за нея.

Гласовете й го напомняха всеки ден.

Ако си тръгнеш, той може да използва номерата си, за да впечатлява смъртните момичета, а ти ще си свободна да правиш това, за което си родена.

Тя ги прогонваше от главата си, но думите оставяха сянката си, призрачен образ, който се спотайваше в дълбините на съзнанието й. Гласовете бяха най-силни, когато наблюдаваше разни неща да горят — както сега.

Преди да се усети, кърпата в кухнята димеше, краищата й бяха опърлени и се извиваха навътре като животно, гърчещо се от страх. Алармата за дим се включи.

Сарафина хвърли кърпата на пода и започна да я тъпче с крака, докато пламъците се превърнаха в тъжна следа дим. Тя се втренчи в обгорялата кърпа и се разплака. Трябваше да я изхвърли, преди Джон да я види. Не можеше да му каже за станалото. Нито за гласовете.

Това бе нейната тайна.

Всеки си има тайни, нали?

Една тайна не може да нарани никого.

* * *

Изправих се рязко в леглото си, но стаята ми си беше наред. Прозорецът бе затворен, въпреки че жегата бе толкова задушаваща, че потта се стичаше по врата и по гърба ми като цяла групичка, бавно пълзящи надолу паяци. Знаех, че затвореният прозорец няма да попречи на Ейбрахам да влезе в стаята ми, но някак си ми действаше успокояващо.

Бях завладян от паника. При всяко скърцане на дъска, при всяко изпукване на стъпало отвън очаквах лицето на Ейбрахам да изплува от мрака. Огледах се наоколо, но мракът в стаята ми си беше просто мрак.