Прелестен хаос

— Няма съвпадения, нали така? Когато вселената ме предупреждава за нещо, обикновено това е гласът на майка ми. А когато тя ми говори, аз я слушам.

Излязох навън, преди някой да успее да каже нещо. Не беше нужно да съм Водач, за да видя тези, които бяха загубили пътя си.

4.X Гумено пиле

Виждах само огън. Усещах жегата и се взирах в цвета на пламъците. Оранжево, червено, синьо. Огънят има много повече цветове, отколкото хората смятат.

Бях в къщата на Сестрите, в капан.

Къде си?

Погледнах в краката си. Знаех, че ще бъде тук всеки момент. И тогава чух гласа, през пламъците под мен.

АЗ ЧАКАМ.

Спуснах се надолу по стълбището, към гласа, но стъпалата се разпадаха под краката ми и внезапно вече летях стремглаво в бездната. Строполих се на пода, раменете ми пробиха горящите дъски.

Видях оранжево, червено, синьо.

Осъзнах, че се намирам в библиотеката, а не в мазето на лелите ми, където май трябваше да бъда. Навсякъде около мен горяха книги.

Да Винчи. Дикинсън. По. И още една.

„Книгата на луните“.

Видях и проблясък на нещо сиво, което не беше част от огъня.

Беше той.

Димът ме погълна и аз припаднах.

* * *

Събудих се на пода. Когато погледнах в огледалото в банята, лицето ми бе покрито със сажди. През целия ден се опитвах да не кашлям, въпреки че по гърлото ми бе полепнала пепел.

* * *

След спора ми с Макон, или каквото там беше, спях по-зле от обикновено. Когато се карах с него, това водеше до скандал и с Лена, което бе много по-болезнено от караниците с всички хора накуп, които познавах. Но сега всичко бе различно и Лена не знаеше какво да каже, също като мен.

Опитвахме се да не мислим за ставащото около нас — за нещата, които не можехме да спрем, и за отговорите, които не можехме да открием. Но то винаги стоеше някъде там, в някое ъгълче на съзнанието ни, макар да не си го признавахме. Стараехме се да се съсредоточим върху нещата, които можехме да контролираме — като това как да опазим Ридли встрани от проблемите и как да прогоним скакалците от къщите си. Защото, когато всеки ден е като края на света, след известно време той започва да ти се струва съвсем обикновен, колкото и налудничаво да е това. И нищо не е същото като преди.

Насекомите ставаха все по-гладни, жегата — все по-изгаряща, а целият град — все по-смахнат. Всички забелязвахме обаче най-вече жегата. Тя беше доказателство, че независимо дали човек целеше коша на игрището, излизаше на среща или лежеше в Здравния център, под всичко това, от мига, в който се събуждахме сутрин, до мига, в който заспивахме, и във всички мигове между тях — нещо беше сбъркано и нямаше да става по-добре. А само по-лошо.

Аз нямах нужда да усещам жегата, за да го осъзнавам. Всички доказателства бяха пред мен, в дома ми — в кухнята ни. Ама бе практически свързана на клетъчно ниво с нашата стара печка и когато нещо се случваше в главата й, то намираше външна изява в това, което приготвяше. Не разбирах какво ставаше с нея, а и тя едва ли щеше да ми каже. Можех само да се опитвам да сглобявам пъзела от малкото следи, които оставяше след себе си, на езика, който говореше най-добре — готвенето.

Следа номер 1: гумено пиле. Гуменото пиле беше изключително полезно за определяне на нейното психическо състояние — като температурата на трупа за определяне на часа на смъртта в криминалните сериали. За Ама, която бе прочута в три окръга със своите пилешки кнедли, да остави пилето да се превърне на гума, означаваше две неща: първо, че е много разсеяна и второ, че е заета. Тя не просто забрави да го извади навреме от фурната. Не, тя нямаше време да се занимава с него и след като го извади оттам. И така пилето стоя прекалено дълго в печката и се препече, а после стоя още по-дълго навън, за да се охлади. Наложи му се да я „чака“ като всички нас. Искаше ми се да знам къде беше и с какво се занимаваше.

Следа номер 2: принципна липса на пай. Паят беше изчезнал, а когато по някаква случайност се окажеше, че има пай на масата, той нямаше нищо общо с прочутите лимонени деликатеси или целувки на Ама. Което означаваше, че тя не говореше с Великите и със сигурност не общуваше с чичо Абнър. Не бях проверявал шкафа с алкохол, но липсата на бутилка „Джак Даниелс“ щеше да потвърди теорията ми за чичо Абнър. Чудех се дали посещението й при бокора имаше нещо общо с това.

Следа номер 3: сладкият студен чай бе непоносимо сладък, което означаваше, че първо, Сестрите се промъкват в кухнята и слагат допълнително захар в каната, както правеха със солта в соса, или второ, Ама бе толкова разсеяна, че не обръщаше внимание колко чаши захар слагаше, или пък трето, нещо не бе наред с мен. Може би и трите причини бяха верни, но бе ясно, че Ама бе намислила нещо и аз щях да разбера какво е то. Дори ако се наложеше да отида при бокора и да го попитам лично.

Да не забравяме и песента. С всеки изминал ден я чувах все по-често, както онези 40 песни, които въртят постоянно по радиото и се забиват в главата ти.