Прелестен хаос

Макон звучеше спокойно. Вероятно вече бе свикнал с изблиците й.

— Какво точно си облякла, съкровище? — попита леля Дел, като вдигна длан над очите си, сякаш бледата светлина я заслепяваше и не можеше да види ясно.

Ридли извади дъвка, разви хартийката и я метна на масата.

— Е, кое съм? Поканена или добре дошла? Искам да съм наясно с отношението на великите чародейци.

— „Рейвънуд“ е твоят дом сега, Ридли.

Макон потропа нетърпеливо по масата с пръсти, но усмивката му сякаш казваше, че той разполага с цялото време на света.

— Всъщност „Рейвънуд“ принадлежи на моята братовчедка, чичо. След като ти й го даде и го отне от останалите. — Определено беше яхнала метлата тази вечер. — Какво, няма ли кльопачка? О, да, вярно. Кухнята не е на себе си. Както и всички други тук. Иронично, нали? Аз съм в стая, пълна с хипергигамощни хора, а никой не може да спретне една сносна вечеря.

— Ама че уста има това момиче — поклати глава леля Дел.

Макон направи приканващ жест към Ридли да седне на стола.

— Ще ти бъда признателен, ако проявиш уважение към някои дребни… проблеми, с които всички се сблъскваме.

— Все тая… — махна пренебрежително Ридли с яркорозовите си нокти. — Нека купонът започне! — възкликна престорено и пооправи долната част на това, което носеше, каквото и да бе то. Дори по нейните стандарти този път облеклото й бе повече от оскъдно.

— Не ти ли е студено? — прошепна леля Дел.

— Това е винтидж — сопна й се Ридли.

— И откъде е? От „Мулен Руж“? — попита появилата се на вратата Лив, носеща в ръцете си купчини книги.

Ридли се запъти към най-близкото свободно място и пътьом подръпна плитката на Лив.

— Всъщност, Пипи…

— Моля ви — накара ги да замълчат само с поглед Макон. — Впечатлен съм от сценичното представление, Ридли. По-малко от избора на тоалет. Сега, ако обичаш, заеми мястото си — въздъхна тежко той. — Оливия, благодаря ти, че се присъедини към нас.

Ридли се пльосна на стола, който се появи до този на Линк, като демонстративно го пренебрегваше. Той пък й намигна.

— Не знам от какъв магазин е това чудо, но ако продават такива неща в мола в Съмървил, ще ти купя оттам подаръка за рождения ден.

Ридли продължаваше да зяпа в пода, като се преструваше, че не забелязва нито него, нито коментара му.

Макон започна.

— Оливия, усети ли трусовете?

Опитвах се да не откъсвам очи от Макон. Но чух как Лив седна на мястото си, метна на масата нещо, което според мен бе червеният й бележник, и започна да намества селенометъра си. Познавах звуците на действията й, така, както познавах движенията на Линк, на Ама и на Лена.

— Ако нямате нищо против, мистър Макон… — започна тя, като побутна купчина книги по масата към него. — С тази последната исках да съм сигурна, че разполагам с точните данни.

— Продължавай, Оливия.

Усещах как Лена се напрягаше всеки път, когато Макон споменаваше името на Лив. Напрежението й идваше към мен на вълни.

Лив продължи да говори, абсолютно в неведение за ставащото.

— В общи линии, положението се влошава. Ако данните са точни, има някаква енергия, която се привлича към тази къща.

Страхотно. Сега имахме нужда само от това Лив да започне да говори за привличане.

— Интересно — кимна Макон. — Значи се усилва, както подозирахме?

Това „ние“ в думите му не остана незабелязано от Лена.

Писна ми от нея.

— Лив? — По дяволите. Вместо да отговоря мислено на Лена, казах името на Лив на глас. Какво ми ставаше? Лена ме погледна смаяно.

— Да, Итън?

Лив чакаше да й задам въпроса си. Цялата маса се бе обърнала към мен. Трябваше да измисля нещо. За какво говорехме?

Привличане.

— Чудех се…

— Да?

Лив продължаваше да ме гледа с очакване. Добре, че Рийс не беше в стаята. Дори да бе с намалени сили, една Сибила щеше да види какво чувствах в момента.

На мен също не ми бе нужен селенометър, за да ги измеря. Макар с Лив да бяхме само приятели, винаги щяхме да значим много един за друг.

Стомахът ми се преобърна. Само че този път усещането не бе обичайното гадене — по-скоро сякаш Бесовете си играеха с вътрешните ми органи.

— Бесовете — казах изневиделица. Всички все още ме зяпаха. Лив кимна търпеливо, очаквайки да кажа нещо смислено.

— Да… напоследък имаше много по-голяма тяхна активност от обикновено.

— Не. Исках да кажа, ами ако ние предполагаме, че нещо се опитва да проникне в „Рейвънуд“ заради всичко, което Ейбрахам стовари върху нас?

Мариан ме погледна с недоумение.

— Библиотеката ми почти изгоря до основи. Къщата на лелите ти бе унищожена. Не е ли нормално да допуснем нещо такова?

Всички в стаята ме гледаха така, сякаш съм идиот, но аз продължих:

— Ами ако грешим? Ако някой прави това отвътре?

Лив повдигна вежди.

Ридли размаха ръце.

— Това е най-тъпата…

— Всъщност е гениално — каза Лив.

— Разбира се, че ще мислиш така, Мери Попинз — направи многозначителна гримаса Ридли.

— Да, така мисля. И освен ако нямаш по-убедителни факти, този път ще си затвориш устата и поне веднъж ще ме изслушаш. — Леа се обърна към Макон. — Итън може да е прав. Има аномалия в числата, която не можех да обясня. Но ако променя позицията на данните, всичко вече има идеален смисъл.