Прелестен хаос

„Осемнайсет луни, осемнайсет страха в нощта,
на смъртните със вик смразява се кръвта.
Невиждани, незнайни са тези дяволски чада,
на тях Царицата на демоните носи гибелта.“

Царицата на демоните? Сериозно? След буквалната материализация на Бесовете в нашия свят нямах особено желание да си представям какво точно означаваше стихът с Царицата на демоните. Надявах се майка ми да се бе объркала и да имаше предвид някоя по-безобидна царица.

Но песните никога досега не бяха грешили.

Опитвах се да не мисля за виковете на смъртните и ръцете на демонската господарка. Но мислите, за които отказвах да мисля, разговорите, които оставаха непроведени, страховете, които никога не признавах, паниката, надигаща се вътре в мен — каквото и да правех, не можех да им избягам. Особено нощем, когато бях уж в безопасност в стаята си.

В безопасност и същевременно най-уязвим.

И не бях единственият.

Дори сред защитените със заклинания стени на „Рейвънуд“ Лена също бе уязвима. Защото и тя имаше дарове от майка си. И разбрах, че отново докосва някое от нещата в онази метална кутия, когато видях оранжевия блясък на пламъците…

Огънят пламна, пламъчетата се извиха около котлона на печката един по един, докато образуваха красив, сияещ кръг около него. Сарафина наблюдаваше, като омагьосана. Беше забравила за тенджерата с вода на плота. Напоследък повечето пъти забравяше изобщо за вечерята. Не можеше за мисли за нищо друго, освен за пламъците. Огънят имаше енергия — сила, която отричаше всички научни закони. Беше невъзможно да го контролираш, поглъщаше километри гори за минути.

Сарафина изучаваше огъня от месеци. Гледаше теорията по научните програми и истинските по новините. Телевизорът беше включен постоянно. В мига, в който споменаваха пожар или огън, тя зарязваше всичко и се втурваше да гледа. Но това не беше най-лошото. Беше започнала да използва силите си, за да пали малки огньове. Нищо опасно, само съвсем дребни в горите. Бяха като лагерни огньове.

Безобидни.

Манията й по огъня започна по същото време, в което се появиха и гласовете. Може би гласовете я караха да гледа неща, които горят; нямаше откъде да знае. Първия път, когато Сарафина чу тихия гласец в главата си, се занимаваше с прането.

Това е жалък, безсмислен живот, живот, равнозначен на смърт. Загуба на най-големия дар, който чародейският свят може да предложи. Силата да убиваш и да унищожаваш, да използваш въздуха, за да издишаш гибел. Самият Мрачен огън. Той предлага свобода.

Кошът с прането се изплъзна от ръцете й и дрехите се разпиляха по пода. Сарафина знаеше, че този глас не е нейният. Не звучеше като нея и мислите бяха чужди. И все пак бяха в главата й.

Най-големият дар, който чародейският свят може да предложи.