Прелестен хаос

Изритах чаршафа си. Беше толкова горещо, че едва ли щях да успея отново да заспя. Взех чашата от нощното си шкафче и излях малко вода по врата си. За миг прохладната течност се изля върху мен, преди горещината да ме погълне отново.

— Знаеш какво казват, ще стане по-лошо, преди да стане по-добре.

Когато чух гласа, за малко щях да припадна.

Погледнах и видях майка си да седи в ъгъла на стаята ми, на стола, на който бях оставил дрехите си в деня на погребението й, и в който след това никога вече не сядах. Изглеждаше по същия начин, както в деня, в който я видях за последен път — леко чезнеща в края на очертанията на тялото си, някак размита, но все пак беше тя.

— Мамо?

— Скъпи мой…

Изтърколих се от леглото и приседнах на пода до нея, с гръб, облегнат на стената. Беше ме страх да се приближа прекалено, страх, че просто я сънувам и тя ще изчезне всеки миг. Исках просто да поседя до нея за малко, сякаш бяхме в кухнята и говорехме за това как е минал денят ми в училище или нещо друго съвсем делнично. Независимо дали бе реално или не.

— Какво става, мамо? Досега не можех да те виждам така…

— Има… — Поколеба се за секунда. — Има някои обстоятелства, които позволяват да ме виждаш. Нямам време да ти обясня. Но този път е различно, Итън.

— Знам. Много по-лошо е.

Тя кимна.

— Искаше ми се да е различно. Не знам дали този път ще има щастлив край. Трябва да разбереш това.

Усетих, че в гърлото ми е заседнала бучка и се опитах да я преглътна.

— Нищо не мога да разбера. Знам, че е свързано с Джон Брийд, с неговата Осемнайсета луна, но не можем да го открием. Не знам срещу какво и кого се предполага да се борим. Срещу Осемнайсетата луна? Ейбрахам? Сарафина или Хънтинг?

Тя поклати глава.

— Не е толкова просто, нито пък лесно. Злото невинаги има само едно лице, Итън.

— Напротив, има. Говорим за Светлина и Мрак. Нещата не могат да станат по-черни или по-бели, отколкото са.

— Мисля, че и двамата знаем, че това не е вярно. — Да, говореше за Лена. — Ти не си отговорен за целия свят, Итън. Не си нито съдия, нито спасител. Ти си просто момче.

Надигнах се и се хвърлих в прегръдките на майка си, в скута й. Очаквах ръцете ми да преминат през нея. Но я усетих, сякаш наистина бе тук, сякаш бе още жива, въпреки че когато я погледнех, тя продължаваше да бъде мъглива. Стиснах я с ръце, пръстите ми се впиха в нейните меки, топли рамене.

Беше като чудо, да я докосвам така отново. Може би наистина бе.

— Малкото ми момче — прошепна тя.

Вдишах аромата й. Вдишах миризмата на всичко — на пържените домати, на креозота17, с който покриваше книгите в архива. Мирисът на прясно окосената трева на гробището от нощите, когато ходехме там заедно, за да наблюдаваме осветените паметници.

Тя ме държа около минута в прегръдката си. Имах чувството, че никога не ме бе пускала. После се отдръпна, но аз останах все така вкопчен в нея.

За няколко кратки минути отново усетих всичко, което имахме двамата помежду си.

После… заплаках. Плаках така, както не ми се бе случвало от дете. Откакто бях паднал по стълбището, докато си правех състезания по парапета с количките си, или откакто се изтърсих от покрива на катерушката в училищния двор. Но това падане болеше много повече от всяко друго, реално и физическо, което ми се бе случвало.

Тя ме гушна, както правеше, когато бях малък.

— Знам, че си ми сърдит. Нужно е време, за да приемеш истината.

— Не искам да я приемам. Прекалено много боли.

Тя ме стисна по-силно в прегръдките си.

— Ако не я приемеш, ако не я почувстваш напълно, няма да можеш да я пуснеш да си отиде.

— Не искам да я пускам.

— Не можеш да се бориш със съдбата. Време ми е да си тръгна.

Звучеше толкова сигурна, толкова умиротворена. Като леля Пру, когато държах ръката й в Здравния център. Или като Туайла, когато я видях да преминава в отвъдния свят в нощта на Седемнайсетата луна.

Не беше честно. Хората, които оставаха тук, никога не изпитваха такава сигурност в нищо.

— Не искам да тръгваш.

— Нито пък аз, Итън.

— Време ти е. Какво означава всъщност това?

Тя се усмихна и ме погали по гърба.

— Когато му дойде времето, ще разбереш.

— Вече изобщо не знам какво да правя. Страх ме, че ще съсипя всичко.

— Върши правилните неща, Итън. Ако не го направиш, те сами ще те намерят. Колелото на съдбата действа така.

Замислих се за това, което леля Пру ми каза. Колелото на съдбата… то се стоварва върху всички ни.

Погледнах майка си в очите и забелязах, че лицето й бе покрито със сълзи, също като моето.

— Колелото… Какво представлява то, мамо?

— Не то, скъпо мое момче. — Докосна ме нежно с длан по бузата, докато бавно започна да се разтваря в топлия мрак. — А тя.

9.X Женски бой

Няколко дни по-късно седях в „Дейри Кийн“ на най-хубавата маса, която сега неофициално принадлежеше на Линк. Когато отидохме, няколко нервни първокурсници припряно ни освободиха местата. Спомних си времето, когато ние с Линк бяхме същите. Сега той кимаше великодушно на момичетата, които се мотаеха наоколо, а аз нагъвах поредната порция пържени картофени крокети.