Прелестен хаос

Особено след като във видението от същата нощ бях видял как майката на Лена постепенно потъва в мрака. Но имаше още нещо. Ставах все по-объркан — насън говорех с леля си, която бе в кома, а когато бях буден, постоянно забравях разни неща. В съзнанието ми се бе загнездила мисълта за надвисващата, неизбежна гибел на света. Не исках да признавам колко се бе влошило състоянието ми — нито на Лена, нито дори на себе си.

Тя се извърна отново към игрището. Чувствата й бяха наранени.

— Е, явно днес си пълен с информация.

Исках да ти кажа, Лена. Но не знаех как. Исках първо да го осмисля.

Можеше да го направиш — както сега.

Опитвах се да разбера някои неща. Мисля, че през цялото това време съм й бил сърдит, сякаш я обвинявах, че е умряла. Доста налудничаво звучи, нали?

Итън, спомни си как се държах, когато мислех, че чичо Макон е мъртъв. Направо бях полудяла.

Не беше виновна.

Не казвам, че бях. Защо постоянно говориш за вина? Майка ти не е виновна, че е умряла, но част от теб все още я обвинява. Нормално е.

Седяхме един до друг на скамейката, без да говорим. Наблюдавахме как мажоретките скандират и играчите си подават топката на игрището под нас.

Итън, защо смяташ, че се открихме в сънищата си?

Не знам.

Хората обикновено не се срещат така.

Предполагам. Понякога се питам дали всичко това не е просто част от един от онези сънища на хората в кома. Може би в този момент всъщност лежа в Здравния център.

За малко да се разсмея, но внезапно се сетих нещо.

Здравният център.

Осемнайсетата луна. Питах майка ми за това.

За Джон Брийд?

Кимнах.

И тя каза нещо за това как злото има много лица и аз нямам право да съдя никого.

Аха. За вземането на решения и отговорности. Частта със съденето. Виждаш ли? И тя е съгласна с мен. Сигурна съм, че би ме харесала.

Имах само още един смахнат въпрос.

Лена, чувала ли си някога за колелото на съдбата?

Не. Какво е това?

Според майка ми не е нещо. А човек.

— Какво? — възкликна на глас Лена.

— Странното е, че постоянно се натъквам на този израз, колелото на съдбата. Леля Пру го спомена, когато бях заспал в стаята й. Трябва да е свързано по някакъв начин с Осемнайсетата луна или майка ми не би заговорила за това.

Лена се изправи и ми протегна ръка.

— Хайде.

Надигнах се и аз.

— Какво ще правиш?

— Ще оставя Ридли сама да решава проблемите си. Да вървим.

— Къде отиваме?

— Да решим твоите.

9.X Страната на „доброто око“

Очевидно Лена вярваше, че решението на моите проблеми ни очакваше в библиотеката на Гатлин, защото пет минути по-късно бяхме там. Подвижна лека ограда обграждаше сградата, която приличаше по-скоро на строеж, отколкото на библиотека. Липсващата част от покрива бе покрита с огромни сини пластмасови плоскости. На вратата бе спуснат килимът, който бе изтръгнат от пода, унищожен както от водата, така и от огъня. Минахме по обгорените дъски и влязохме вътре.

Срещуположната страна на библиотеката бе закрита с тежки плоскости. Това бе изгорялата половина. Не исках да поглеждам как е вътре. Половината, в която стояхме ние, бе също толкова потискаща. Купчините ги нямаше, заменени от кутии и кашони с книги, които изглеждаха разпределени по видове.

Съсипаните. Отчасти съсипаните. Оцелелите.

Само каталогът с картоните стоеше там, недокоснат от стихията. Никога нямаше да се отървем от това нещо.

— Лельо Мариан! Тук ли си?

Минах през редиците с кашони, очаквайки да видя някъде Мариан, разхождаща се или стояща до някоя купчина с отворена книга в ръце.

Вместо това видях баща си — седеше върху един кашон зад каталога и разговаряше ентусиазирано с една жена.

Нямаше начин.

Лена застана бързо пред мен, за да не забележат, че всеки миг щях май да повърна.

— Мисис Инглиш! Какво правите тук? И мистър Уейт! Не знаех, че познавате учителката ни.

Тя успя дори да докара усмивка на лицето си, сякаш фактът, че сме се натъкнали на тях бе приятно съвпадение.

Не можех да спра да ги зяпам втрещено.