Прелестен хаос

— Предполагам, че ще отговоря в есето си — измърморих аз, извръщайки поглед встрани. Чувствах се доста тъпо. В час щеше да бъде подходящ отговор, даже забавен, но тук, пред нея, звучеше по съвсем различен начин.

— Да не прекъсвам нещо? — обади се в този момент Мариан, моето спасение. — Съжалявам, Мичъл, но днес трябва да затворя библиотеката по-рано. Поне това, което е останало от нея. Опасявам се, че трябва да свърша някои важни неща… пак библиотечни.

Погледна към мисис Инглиш с усмивка.

— Моля, посетете ни пак. С малко късмет до лятото ще се възстановим и ще отворим нормално. Приятно ни е, че възпитатели използват нашите ресурси.

Мисис Инглиш започна да събира нещата си.

— Разбира се.

Мариан ги изпрати до вратата, преди баща ми да попита защо не си тръгвам с него. Обърна табелката и заключи вратата — не че беше останало нещо, което си струваше да се открадне.

— Благодаря, че ме спаси, лельо Мариан.

Лена си подаде главата иззад купчините кутии.

— Тръгнаха ли си?

Държеше една книга, увита отчасти в един от нейните шалове. Виждах заглавието, полуприкрито от искрящата сива материя. „Големите надежди“.

Книгата на Сарафина.

Сякаш следобедът ми не беше достатъчно лош.

Мариан извади една кърпичка и изтри стъклата на очилата си.

— Мястото не е напълно безопасно. Очаквам някои официални посетители и съм твърдо убедена, че ще бъде по-добре, ако двамата не сте тук при тяхното пристигане.

— Само минутка. Да си взема чантата — извика Лена и изчезна зад кутиите, но аз бързо се озова до нея.

— Какво правиш с това нещо?

Грабнах книгата от ръката й, но в мига, в който я докоснах, строшените лавици потънаха в мрак…

Първия път, когато го срещна, бе късно вечер. Сарафина знаеше, че не бива да излиза сама навън по това време. Смъртните не бяха заплаха за нея, но имаше и други създания, които я очакваха. Но гласовете бяха започнали да й говорят и тя трябваше да се махне от къщата.

Когато видя фигурата на ъгъла, сърцето й се разтуптя. Но когато мъжът приближи, Сарафина осъзна, че той не е заплаха за нея. Дългата му брада бе бяла, косата му бе със същия цвят. Носеше тъмен костюм, дълга вратовръзка и се подпираше на лъскав черен бастун. Усмихваше се, сякаш двамата се познаваха.

— Добра вечер, дете. Очаквах те.

— Извинете? Мисля, че ме бъркате с някого — усмихна му се тя. Сигурно старецът бе изкуфял.

Възрастният мъж се разсмя.

— Няма грешка. Познавам Катаклиста, щом го видя.

Сарафина усети как кръвта във вените й изстива.

Той знаеше.

От плочките на тротоара внезапно избухнаха пламъци, само на няколко стъпки от бастуна на стареца. Сарафина затвори очи и се опита да се контролира, но не успя.

— Нека си горят. Тази нощ е студено — усмихна се мъжът, недокоснат от огъня.

Сарафина трепереше.

— Какво искате?

— Дойдох да ти помогна. Виждаш ли, мила, ти си от моето семейство. Може би трябваше да се представя. — Протегна ръката си към нея. — Аз съм Ейбрахам Рейвънуд.

Името й беше познато. Беше го виждала на фамилното си дърво, от страната на своите полубратя.

— Хънтинг и Макон казват, че си мъртъв.

— Приличам ли ти на мъртвец? — усмихна се той. — Не можех да умра. Чаках теб.

— Мен? Защо?

Собственото семейство на Сарафина не й говореше. Трудно й бе да повярва, че някой я бе чакал.