Прелестен хаос

Какво, по дяволите, прави той тук… с нея?

Ако баща ми бе стреснат, определено не му пролича. Изглеждаше въодушевен, дори щастлив, което бе още по-ужасно.

— Знаеше ли, че Лилиан знае почти толкова за историята на окръга, колкото майка ти?

Лилиан? Майка ми?

Мисис Инглиш вдигна глава от разпилените по пода книги и погледите ни се срещнаха. За миг ми се стори, че зениците й бяха с цепка в средата като на котка. Дори стъкленото й око, което не беше истинско.

Лена, видя ли това?

Кое?

Но вече нямаше какво да се види — само учителката ни по английска литература, мигаща с клепач над стъкленото си око, докато наблюдаваше баща ми с другото, „доброто“ око. Косата й беше посивяла и рошава, пасваща идеално със сивия стар пуловер, който носеше върху безформената си рокля. Тя беше най-коравият учител в гимназията, ако не броим „пробойната“ — страната на „лошото“ око. Никога не си бях представял, че е възможно да съществува извън класната стая. Но ето я, съществуваше, и то в компанията на баща ми. Направо ми се догади.

Баща ми продължаваше да говори.

— Лилиан ми помага с проучването ми за „Осемнайсетата луна“. Книгата ми, помниш, нали?

После се обърна отново към мисис Инглиш, захилен до уши.

— Вече не ни чуват изобщо какво им говорим. Половината от студентите ми слушат музика на айподите си или говорят по телефоните си дори в час. Все едно са глухи.

Мисис Инглиш погледна със странно изражение към него и се разсмя. Осъзнах, че никога преди не я бях чувал да се смее. Самият смях не бе притеснителен. Но това, че мисис Инглиш и баща ми имаха за какво да се шегуват помежду си — да. Притеснително и абсурдно.

— Това не е съвсем вярно, Мичъл.

Мичъл?

Това е името му, Итън. Не се шашкай.

— Според Лилиан Осемнайсетата луна може да бъде възприемана като силен исторически мотив. Фазите на Луната могат да се координират с…

— Приятно ми е да ви видя, госпожо — прекъснах го аз. Не можех да понеса теориите на баща ми за Осемнайсетата луна, нито да слушам как ги споделя с учителката ми по английски. Минах покрай тях и се запътих към архива. — Да се прибереш навреме, татко. Ама готви свинско печено.

Нямах представа какво готвеше Ама, но свинското печено бе любимото му, а аз исках той да се прибере у дома за вечеря.

Исках да бъде някъде, далеч от учителката ми със стъкленото око.

Тя явно разбра това, което баща ми не схвана — че всъщност не исках да я възприема по друг начин, освен като учителка, защото Лилиан изчезна на мига и на нейно място се появи мисис Инглиш.

— Итън, не забравяй, трябва ми плана ти за есето ти върху „Салемският процес“. На бюрото ми до края на часа утре, моля. И вашето, мис Дюшан.

— Разбира се, госпожо.

— Предполагам, че вече имаш план?

Кимнах, макар че напълно бях забравил за есето, а да не говорим за плана. Английската литература не бе начело на списъка с приоритетите ми напоследък.

— И? — погледна ме с очакване мисис Инглиш.

Малко помощ тук, Лена?

Не ме гледай. Не съм мислила за това.

Благодаря ти.

Смятам да се скрия в отдела с наръчниците, докато те си тръгнат.

Предателка!

— Итън? — повтори настоятелно мисис Инглиш.

Погледнах я, а през това време баща ми гледаше мен. Всъщност май всички ме зяпаха. Почувствах се като златна рибка, хваната в капана на малка стъклена купа. Колко дълго живееха златните рибки? Това беше въпрос от състезанието „Риск“ на Сестрите от преди няколко вечери. Опитах се да се сетя.

— Златна рибка — казах внезапно, незнайно защо. Напоследък често ми се случваше да изстрелвам разни неща, без да помисля.

— Моля? — попита мисис Инглиш и ме погледна объркано. Баща ми се почеса по главата, преструвайки се, че не се срамува от мен в този момент.

— Искам да кажа, какво е да живееш като златна рибка заедно с другите златни рибки в един аквариум. Сложно е…

Мисис Инглиш не беше особено впечатлена.

— Осветлете ме, моля, мистър Уейт.

— Правото да съдиш и свободната воля. Мисля, че ще пиша за това. Кой има право да решава какво е добро и какво зло? Грехът и т.н. Дали идва от някакво по-висше място, дали от хората, с които живееш? От твоя град?

Не знам дали говорех аз, спомняйки си за съня си, или майка ми слагаше думите в устата ми.

— И? Кой притежава тази власт, мистър Уейт? Кой е върховният съдия?

— Предполагам, че все още не знам. Все още не съм написал есето, госпожо. Но не мисля, че златните рибки имат правото да се съдят една друга. Вижте докъде са стигнали тези момичета в „Салемският процес“.

— Дали някой извън общността би свършил по-добра работа?

През тялото ми премина студена вълна, сякаш наистина имаше правилен или грешен отговор на въпроса. В часовете по английска литература нямаше правилно или погрешно, стига да изложиш достатъчно убедителни аргументи в подкрепа на мнението си. Но имах чувството, че вече не говорим за задача по английски.