Прелестен хаос

— Все още не разбираш точно какво си, нали? Чуваш ли зова? Гласовете? — попита мъжът и погледна в пламъците. — Виждам, че вече си открила дарбата си.

— Не е дарба, а проклятие.

Той се обърна отново към нея и тя видя черните му очи.

— Така… Кой ли ти е казал това? Чародейците, предполагам. — Поклати глава. — Не съм изненадан. Чародейците са лъжци, само една крачка ги дели от смъртните. Но ти не си такава. Катаклистът е най-могъщият чародеец в нашия свят, роден от Мрачния огън. Прекалено силен, за да бъде възприеман като чародеец, поне аз така смятам.

Възможно ли беше това? Можеше ли именно тя да притежава най-могъщата дарба в чародейския свят? Част от нея жадуваше това да е вярно — да бъде специална, а не отритната. Тази част, която искаше да се предаде на гласовете.

Да изгори всичко по пътя си.

Да накара всички хора, които я бяха наранили, да си платят.

Не!

Опита се да прогони тези мисли от съзнанието си. Джон. Фокусира се върху Джон и красивите му зелени очи.

Цялата се тресеше.

— Не искам да съм Мрак.

— Прекалено е късно за това. Не можеш да се противиш на своята същност — разсмя се Ейбрахам. Звукът бе зловещ. — Сега, нека да видим тези красиви жълти очи.

Ейбрахам беше прав. Сарафина не можеше да се бори със самата себе си, но можеше да прикрие същността си. Нямаше друг избор. Беше разкъсвана между две души, които се бореха за едно и също тяло. Правилното и погрешното. Доброто и злото. Светлината и Мракът.

Джон бе единственото нещо, което я водеше към Светлината. Тя го обичаше, въпреки че понякога тази любов й се струваше все повече като спомен. Нещо далечно, което можеше да види, но не и да докосне. Но тя все пак се протягаше към него и се опитваше.

Най-лесно виждаше спомена, когато бяха в леглото, преплели телата си в едно.

— Знаеш ли колко много те обичам? — шепнеше й Джон, устните му леко пареха ухото й.

Сарафина се прилепваше още по-близо до него, сякаш неговата топлина можеше някак си да попие в студената й кожа и да я промени отвътре.

— Колко?

— Повече от всичко или всеки друг на света. Повече от мен самия.

— И аз те обичам така.

Лъжкиня. Дори сега чуваше гласа в главата си.

Джон се наведе към нея, докато челата им се допряха.

— Никога не съм чувствал и няма да чувствам същото към друг човек. Винаги ще си само ти — прошепна той с нисък и дрезгав глас. — Вече си на осемнайсет години. Омъжи се за мен.