Прелестен хаос

— Така са ми казвали. Доста често, всъщност.

Лив ги погледна, сякаш изобщо не се страхуваше, но знаех, че това не може да е вярно. Гласът й обаче не го издаваше. Като че ли бе облекчена, че този момент най-накрая е дошъл и може да спре да се бои от него. Съветът обаче не бе свършил с нея.

— Ти бе дала свещен обет и избра да го нарушиш.

— Избрах да помогна на приятел. Избрах да спася живот. И бих го направила отново — отвърна Лив.

— Не си ти тази, която трябва да взема такива решения.

— Приемам последствията от действията си. Както казах, направих го и ще го направя отново, ако се наложи. Така правиш, когато трябва да помогнеш на хората, които обичаш.

— Любовта не е обект на интереса ни — отговориха гласовете като един.

— „Всичко, от което се нуждаеш, е любов.“

Лив цитираше „Бийтълс“ на Съвета на пазителите. Щом ще се проваляше, явно искаше да се провали със стил.

— Разбираш ли какво казваш?

Лив кимна.

— Да.

Членовете на Съвета се огледаха из стаята, очите им се местеха от Лив до Мариан, Макон и Леа и обратно.

Изпука светкавица и стаята се изпълни с горещина и енергия. „Хрониките на чародейците“ започнаха да светят.

Високият мъж се обърна към другите двама, гласът му звучеше по-дълбок, по-плътен без гласовете на останалите.

— Ще обсъдим това, което бе казано на Пазителите. Трябва да бъде платена цената за деянието. И тя ще бъде платена.

Макон сведе глава.

— Пожелаваме ви безопасно пътуване. Посетете ни и следващия път, когато минавате през нашия град. Надявам се да имате възможност да останете по-дълго и да опитате от прочутия ни пай с извара.

Жената с млечнобелите очи свали очилата си и го погледна. Но беше невъзможно да се каже дали наистина го виждаше, защото очите й изобщо не се движеха.

Светкавицата изпука отново и те изчезнаха. Разнесе се гръм, докато книгата се размърдваше върху масата в следващите няколко секунди. После и тя изчезна, последвайки мрачните фигури в ярката светлина.

— По дяволите! — простена Лив и припадна в ръцете на Мариан.

Аз стоях застинал на място.

Нито дяволите, нито самият ад можеха да се сравнят с това.

* * *

След като Макон се убеди, че Пазителите са си отишли, се отправи към вратата.

— Мариан, неприятно ми е, че трябва да те оставя, но има няколко неща, за които се налага да се погрижа. Или по-скоро, да се погрижим.

Лив усети намека и тръгна след него.

Но Макон не гледаше към нея.

— Лена, бих искал да дойдеш с мен, ако нямаш нищо против.

— Какво? — попита объркано тя.

Лив вече бе взела дневника си и изглеждаше дори по-объркана от нея.

— Аз мога да помогна. Знам къде са всички книги…

— Това е прекрасно, Оливия. Но информацията, която търся, не е в книгите, които си чела. Членовете на Съвета не предоставят на другите Пазители достъп до информация, свързана с произхода на самия Съвет. Тези сведения се пазят от чародейците.

Кимна към Лена, която вече прибираше своите неща в чантата си.

— Разбира се, да — отвърна Лив, но личеше, че е засегната. — Мога да си представя какво е.

Макон се спря на вратата.

— Леа, имаш ли нещо против да оставиш Бейд? Мисля, че Мариан може да се възползва от компанията й.

Което всъщност означаваше, че не искаше да оставя Мариан сама тази нощ без деветдесеткилограмов охранител до себе си.

Леа почеса голямата котка по главата.

— Нямам нищо против. И без това трябва да се върна в Здравния център, а те не са много гостоприемни с животните.

Бейд заобиколи масата, около която се бяхме събрали, и си избра местенце близо до Мариан.

Лена ме погледна. Личеше й, че не желае да ме оставя сам с Лив и Мариан, но не искаше и да откаже на Макон. Особено когато той бе помолил нея за помощ, а не Лив.

Хайде, върви. Всичко е наред, Лена. Добре съм.

Тя ми отговори с много демонстративна целувка и многозначителен бърз поглед, който хвърли към Лив. И после двамата с чичо й ни оставиха.

След като тръгнаха, седнах в архива с Лив и Мариан; исках да се насладя на този миг, колкото се можеше по-дълго. Не помнех кога за последно бяхме седели така тримата и усещането ми бе липсвало. Да гледам как Лив и Мариан си подхвърлят цитати, а аз да се издънвам с грешното предположение.

Лив най-накрая се надигна.

— Трябва да тръгвам. Не искам да ви вкарвам в повече проблеми.

Мариан гледаше втренчено дъното на чашата си с чай.

— Оливия, мислиш ли, че не бих могла да те спра, ако бях поискала?

Лив имаше вид, сякаш не можеше да реши дали да се разплаче, или да се разсмее.

— Ти дори не беше там, когато помогнах на Итън да освободи Макон от Сиянието.

— Бях там, когато слезе в Тунелите с Итън и Линк. Можех да те спра тогава — каза с треперещ глас Мариан. — Но някога имах приятелка. И ако можех да върна времето, ако можех да направя нещо, за да я спася, щях да го направя. Сега я няма и вече нищо не може да я върне обратно.

Стиснах ръката й.

— Съжалявам — каза Лив. — И съжалявам, че те вкарах в толкова много проблеми. Искаше ми се да убедя Пазителите да те оставят на мира.