Прелестен хаос

— Не можеш. Никой не може. Понякога всеки постъпва правилно и въпреки това остава каша за разчистване. И някой трябва да поеме отговорността.

Лив гледаше в една от подгизналите кутии на пода.

— Трябваше да съм аз.

— Не съм съгласна. Това беше моят шанс да попадна на друг приятел. Някой, когото обичам много — усмихна се Мариан и се пресегна към ръката на Лив. — А и трябва да има поне един библиотекар в този град — независимо дали ще е Пазител.

Лив я прегърна и я притисна в прегръдките си така, сякаш никога вече не смяташе да я пусне. Мариан отвърна на прегръдката й, после погледна към мен.

— Итън, ще ти бъда благодарна, ако изпратиш Лив до „Рейвънуд“. Ако й дам колата си, не съм сигурна, че ще си я получа цяла обратно.

Прегърнах Мариан и й прошепнах:

— Бъди внимателна.

— Винаги съм.

* * *

Трябваше да обикаляме много по улиците на опустошения Гатлин. Така че пет минути по-късно минах покрай нашата къща, а Лив бе до мен на предната седалка — както преди, когато доставяхме книги от библиотеката или когато отивахме в „Дейри Кийн“. Както миналото лято.

Но преобладаващото навсякъде кафяво и неспирното жужене на десетките хиляди скакалци ми напомняше, че не е.

— Почти надушвам пая оттук — каза Лив, поглеждайки към къщи с копнеж.

Погледнах към отворения прозорец.

— Ама от доста време не е правила пай, но сигурно надушваш пърженото й пиле с орехи.

Лив въздъхна.

— Нямаш представа какво е да живееш в Тунелите, особено когато Кухнята не е съвсем наред. Седмици наред вече карам само на запасите си от „Хобнобс“. Ако не получа нова доставка, съм загубена.

— Нали знаеш, че наблизо има едно нещо, наречено „Стоп енд Шоп“? Магазин?

— Знам. Има освен това и нещо, наречено „пърженото пиле с орехи на Ама“.

Знаех накъде водеше този разговор и още преди Лив да довърши изречението си, бях отбил към алеята пред нас.

— Хайде. Обзалагам се, че е изпекла и бисквити.

— Убеди ме!

Ама прегърна Лив силно — личеше, че още й е жал за нея след станалото през лятото. За щастие Сестрите бяха заспали. Не се чувствах готов да отговарям на въпроси от типа защо в къщата има момиче, което не е Лена.

Лив започна да се тъпче по-бързо, отколкото се справяше Линк в най-добрите си дни. Докато аз бях на третото си парче, тя вече протягаше чинията си за втори път.

— Това е второто най-добро пържено пиле, което съм яла в живота си — каза тя, докато си облизваше пръстите.

— Второто най-добро? — попитах аз, но видях как изненадано я изгледа Ама. Защото по стандартите на Гатлин Лив току-що изрече най-голямото богохулство. — Кое тогава е най-доброто?

— Това, което ще изям сега. А може би онова след него — отвърна Лив и плъзна чинията си по масата.

Видях как Ама се усмихна доволно, докато сипваше втората порция.

— Почакай да стане готово последното, топло-топло от тигана. Не си вкусвала такова нещо досега, нали, Оливия?

— Не, госпожо. Но освен това не съм яла домашно приготвена храна от Седемнайсетата луна насам.

Ето пак. Познатият облак надвисна отново в кухнята и аз избутах чинията си. Хрупкавата коричка вече не ми се услаждаше.

Ама подсуши дървената си лъжица с кърпа.

— Итън Лоусън Уейт. Отиди да донесеш на приятелката си нещо от килера, от най-хубавите ми провизии, на най-горната лавица.

— Да, госпожо.

Ама се провикна след мен, преди да стигна до коридора.

— И не вземай от бурканите с туршията от динени кори. Пазя я за майката на Уесли. Тази година се вкисна.

Вратата на мазето беше срещу стаята на Ама. Дървените стъпала бяха покрити с черни следи от изгоряло от онзи път, когато с Линк оставихме там горещата тенджера, докато се опитахме сами да си направим оризови лакомства. Почти изгорихме дупка в едното стъпало и Ама ми беше сърдита с дни. Всеки път, когато слизах тук, нарочно стъпвах върху отпечатъка.

Слизането в мазе в Гатлин не се различава много от преминаването през някоя чародейска врата. Мазето ни не можеше да се сравни с Тунелите, но винаги мислех за него като за някакъв подземен свят. Под леглата и мазетата — това са местата, където се пазят най-добре тайните в нашия град. Съкровището може да бъдат купчини списания, натрупани в килера, или бисквитите на Ама, престояли една седмица в направо гигантския й фризер. И в двата случая се връщаш със стомах или ръце, пълни с нещо.

В края на стълбището имаше рамка за врата, но без истинска врата — просто платнена завеса. Отместих я, както бях правил хиляда пъти преди, и ето я, безценната и многократно награждавана колекция на Ама. Всяка къща в града си има килер, но този сигурно бе най-добрият в цели три окръга. В бурканите на Ама имаше всичко — от туршия от динени кори и най-финия зелен грах до мариновани кръгли лукчета и съвършени зелени домати. Да не споменаваме пълнежа за пай и сладката — от праскови, сливи, ревен, ябълки, череши. Лавиците се простираха толкова надалече и навътре, че зъбите ме заболяваха само като ги гледах.