Прелестен хаос

Стоях сам в средата на огромна зала. Така си представях Европа, може би някъде в Англия, Франция или Испания — нещо старо и безвременно. Но не можех да съм сигурен. Най-далечното място, на което ме бяха отвеждали Тунелите, бе Голямата бариера. Стаята бе голяма колкото кораб, висока и правоъгълна, изцяло каменна. Не мисля, че беше в замък, а по-скоро в църква или манастир — беше просторна, изпълнена със святост и загадъчност. Масивни греди се пресичаха по тавана, заобиколени от по-малки дървени квадратни плоскости. Във всеки квадрат имаше златна роза, кръг с венчелистчета.

Чародейски кръгове?

Не ми изглеждаха така.

Нищо в това място не ми бе познато. Дори силата във въздуха — жужаща като притихващо електрическо напрежение — ми се струваше различна. На срещуположната страна на залата имаше ниша с малък балкон. По дължината на стената имаше пет прозореца, по-високи и от най-високите къщи в Гатлин, а през талазите на фините завеси, висящи на тях, в залата проникваше мека светлина. Плътни златисти драперии се спускаха отстрани и не можех да кажа дали вятърът, който навлизаше през прозорците, бе чародейски или смъртен.

Стените бяха облицовани и се извиваха в ниски пейки близо до пода. Бях виждал подобни снимки в книгите на майка ми. Монасите и църковните служители седели на подобни пейки, докато се молели.

Защо бях тук?

Вдигнах глава и внезапно залата се оказа пълна с хора. Бяха заели всички пейки по дължината на стената, пространството пред мен бе претъпкано, хората се блъскаха от всички страни. Не виждах лицата им; половината от тях бяха с плащове и качулки. Но всички явно очакваха нещо с нетърпение.

— Какво става? Какво чакаме?

Никой не ми отговори. Сякаш не можеха да ме видят, което беше нелепо. Това не бе сън. Намирах се на реално място. Тълпата се придвижи напред, около мен се носеше шепот, чух удара на чукче.

— Silentium.

Добре, искаха тишина, поне толкова разбирах от латински. И тогава видях познати лица и осъзнах къде се намирах. Къде би трябвало да съм?

Съветът на пазителите.

В края на залата стоеше Мариан, с черен плащ и вдигната качулка, ръцете й бяха вързани със златно въже. Намираше се на балкона, а до нея бе високият мъж, който се появи в библиотеката. Главният пазител, чух хората край мен да шепнат. Пазителят албинос беше точно зад него. Мъжът говореше на латински и не му разбирах. Но хората около мен явно разбираха й направо полудяха.

— Ulterioris Arcis Concilium, quodnulli rei sive homini, sive animali, sive Numini Atro, sive Numini Albo nisi Rationi Rerum paret, Marianam ex Arce Occidentali Perfidiae condemnat.

Главният пазител повтори думите на английски и тогава ми стана ясно защо всички реагираха така.

— Отвъдният съвет на пазителите, който отговаря единствено пред Общия ред, но не и пред някой човек и създание, не и пред някоя сила, била тя Мрак или Светлина, признава Мариан от Западните пазители за виновна в измяна.

Пронизваща болка раздра стомаха ми, сякаш цялото ми тяло бе разсечено с гигантско острие.

— Има определени последствия от нейните действия. Последствията трябва да бъдат платени. Пазителят, макар и смъртна, ще се завърне в Мрачния огън, от който са дошли всички сили.

Главният пазител дръпна качулката на Мариан и видях очите й, оградени от тъмни кръгове. Косата й бе обръсната и тя приличаше на военнопленник.

— Редът е нарушен. Докато новият Ред не се възцари, старият трябва да бъде поддържан и цената да бъде платена.

— Мариан! Не можеш да им позволиш…

Опитах се да си проправя път през тълпата, но колкото повече се мъчех и блъсках, толкова по-бързо хората се отдръпваха от мен, а Мариан изглеждаше все по-далече.

Докато в един момент се блъснах в някого, който не се движеше. Вдигнах глава и погледнах право в стъкленото око на Лилиан Инглиш.

Мисис Инглиш? Какво прави тя тук?

— Итън?

— Мисис Инглиш! Трябва да ми помогнете. Хванали са Мариан Ашкрофт. Ще я наранят, а тя не е виновна. Не е направила нищо!

— Какво мислиш сега за даването на присъди?

— Какво?

— Есето ти. Трябва да е на бюрото ми утре.

— Знам. Не говоря за есето си.

Тя изобщо разбираше ли какво ставаше?

— О, мисля, че говорим точно за това.

— Съдията греши. Те всички грешат!

— Някой трябва да е виновен. Редът е нарушен. Ако Мариан Ашкрофт не е виновна, кой тогава е?

Нямах готов отговор.

— Не знам. Майка ми каза…

— Майките също лъжат — прекъсна ме мисис Инглиш с напълно лишен от емоция глас. — За да позволят на децата си да изживеят голямата лъжа на смъртното си съществуване.

Вече не можех да сдържам гнева си.

— Не говорете за майка ми. Не я познавахте.

— Колелото на съдбата. Майка ти знаеше за него. Бъдещето не е предрешено. Само ти можеш да попречиш на колелото да се стовари върху Мариан Ашкрофт. И да смаже всички.

* * *