Прелестен хаос

— Все се каня да те питам. Как са всички, Ридли, Линк, Лена…?

— Ами нали знаеш. Ридли обръща училището с главата надолу. Сега е мажоретка.

Лив се разсмя.

— О, Сирена, мажоретка… Не съм фен на американската култура, но дори и аз оценявам сходството.

— Предполагам, че си права. Линк е най-готиният и ухажван пич в гимназията, когото някога си виждала. Мацките направо му се лепят, като магнит е.

— А Лена? Щастлива, че чичо й се върна, обзалагам се. И ти.

Не погледна към мен и аз не я погледнах. Когато най-накрая проговори отново, гледаше към ослепителното слънце. Толкова силно не желаеше да ми го каже в лицето.

— Трудно ми е, знаеш ли? Понякога се усещам, че мисля за теб, сещам се за разни неща, които искам да ти кажа. Неща, които намирам за смешни и странни… но ти не си тук.

Исках да хвърля пощата на Мариан и да се спусна надолу по стълбите. Вместо това си поех дълбоко дъх.

— Знам. Останалите сме все още заедно, а ти си сама. След всичко, което преживяхме, те изоставихме. Гадно е.

Казах го. Мисълта ме тормозеше, откакто се бяхме прибрали в Гатлин, от деня, в който Лив изчезна в Тунелите с Макон.

— Не съм сама. Имам си Макон. Той се държи чудесно с мен, почти като баща. — Завъртя разсеяно кожените гривнички на китката си. — Но ми липсвате ти и Мариан, а това, че не мога да разговарям с никого от вас е направо ужасно. Не искам да я вкарвам в повече проблеми. Но е все едно изведнъж да ти кажат, че трябва да се откажеш от сладоледа, скаридения чипс или шоколадовото мляко.

— Знам. Съжалявам, толкова е странно.

Странен беше този разговор. И беше толкова типично за Лив, че така смело го започна.

Погледът й пробяга някъде встрани от мен, опита се да се усмихне.

— След като се видяхме вчера, си мислех… Не е като да не можем да си говоря с теб, без да се опитам да те целуна. Знаеш, че не си чак толкова неустоим, нали?

— Говори ми!

— Иска ми се да си напечатам надпис и да си го лепна на челото. Официално заявявам, че не желая да целувам Итън Уейт. Моля, позволете ни да сме приятели.

— Може да си отпечаташ тениска с надпис „Платонични отношения“.

— Или „Никакви срещи“.

— „Не съм привлечена.“

Лив въздъхна и взе върнатото писмо от купчината.

— Това е резултат от моето самосъжаление отпреди няколко седмици. Писах вкъщи и питах дали няма да ме приемат обратно.

Осъзнах, че не знам нищо за семейството на Лив.

— Вкъщи ли? При родителите ти?

— Имам само майка. Баща ми отдавна го няма. Нали знаеш, бляскавият свят на теоретичната физика. Но не искам да се връщам при нея. Молих я да ме прати отново в „Оксфорд“. Отказах се от университета, за да дойда тук. Стори ми се, че е крайно време да си тръгна. Или поне така мислех преди две седмици.

— А сега? — попитах аз. Странно, но не исках да си отива.

— Сега чувствам, че не мога да оставя Мариан сама с цялата тази каша на главата.

Кимнах, загледан във връзките на обувките си.

— Бих се радвал, ако просто излезеше от къщата.

Но не исках да мисля за бъдещето, с което щеше да се сблъска, когато й се наложеше наистина да излезе.

— Знам. И в библиотеката не идва. Може би има нужда от още време.

Разбира се, Лив бе минавала по същия път като мен. Толкова много си приличахме, по толкова много неща. Не само защото бяхме единствените смъртни в уравнението.

— Знаеш ли, беше много смела там, в библиотеката.

Тя се усмихна.

— Беше удивително, нали? Бях доста горда от себе си. После се пъхнах в леглото си и плаках сигурно десет часа, без да спирам.

— Не те виня. Беше си страшничко. — А беше видяла само половината. Сцената в залата на Пазителите беше много по-ужасна.

— Миналата нощ… — започнах аз, но тя ме прекъсна в същия миг.

— Трябва да тръгвам…

Както обикновено, не бях уцелил времето, и изреченията ни се спънаха едно в друго. Останахме така около минута в неловко мълчание. И все пак не можех да се насиля да стана и да си тръгна.

Тя се изправи първа и изтупа панталонките си.

— Радвам се, че успяхме да си поговорим.

— Аз също.

Докато тръгваше по грижливо оформената пътека, водеща към портата на Мариан, внезапно ми хрумна една идея. Не беше идеална, но си я биваше.

— Чакай! — извадих сгънатия оранжев флайер от джоба си. — Вземи я.

Лив се обърна назад.

— Какво има?

— Покана за купона на Савана Сноу, след баскетболния мач с отбора на Съмървил, в събота. Най-желаната покана в града.

Трудно ми беше да го кажа със спокойно изражение.

— И как се уредихте с Лена да бъдете поканени в дома на Савана?

— Подценяваш обединените сили на една бивша Сирена и на един Линкубус.

Тя прибра листчето в джоба си.

— Значи искаш да добавиш и бивш Пазител към тази смес?

— Не съм сигурен, че ние ще ходим, но Линк и Ридли със сигурност ще бъдат там. Трябва да отидеш, да се помотаете заедно, като в доброто старо време.

Лив се поколеба.

— Ще си помисля.

— Защо?

— Няма ли да бъде малко странно, ако с Лена сте там?

Разбира се, че щеше да бъде.

— Защо да е странно? — попитах аз, но знаех, че не прозвучах много убедително.