Прелестен хаос

Мисис Инглиш изчезна, а залата в миг се опразни. Пред мен имаше гладка врата от офиково дърво, сливаща се плавно със стената, сякаш винаги е била там. Temporis Porta.

Пресегнах се към дръжката. В мига, в който я докоснах, се озовах отново от другата страна, в смъртния тунел, очи в очи с Лив.

— Итън! Какво стана? — прегърна ме тя и аз усетих познатото трепване в мен, връзката, която винаги бе съществувала и продължаваше да съществува между нас.

— Аз съм добре, не се тревожи — отдръпнах се и видях как усмивката й изчезва, а страните й поруменяват, докато осъзнаваше какво бе направила.

Започна да размахва неловко ръце встрани, като че ли искаше да изчезнат на мига.

— Какво видя? Къде беше?

— Не съм много сигурен, но знам, че беше Отвъдният съвет на пазителите. Разпознах двама от Пазителите, които бяха тук в библиотеката. Но мисля, че беше бъдещето.

— Бъдещето ли? Откъде знаеш? — попита Лив припряно. Виждах, че мислите й вече препускат бясно, за да възприемат новата информация.

— Беше процесът на Мариан, който още не се е състоял.

Лив въртеше умислено молива, който обикновено държеше затъкнат зад ухото си.

— Temporis Porta означава „врата на времето“. Възможно е.

— Сигурна ли си?

След това, което видях, се надявах да е по-скоро предупреждение — нещо като възможно бъдеще, което не беше неизбежно.

— Няма как да знаем, но ако Temporis Porta е някакъв вид портал, което също ми се струва доста вероятно, значи може да си видял нещо, което все още не се е случило. Истинското бъдеще.

Лив започна да пише нещо в червения си дневник. Знаех, че иска да запечата всяка подробност от този разговор.

— След видяното се надявам искрено да грешиш.

Тя спря да пише.

— Не е било нещо добро, така ли?

— Не. Ако това наистина е било бъдещето, не можем да позволим на Мариан да отиде на този процес. Обещай ми. Ако те дойдат отново, ще ми помогнеш да я държим настрана от Съвета. Не мисля, че тя знае…

— Обещавам.

Лицето на Лив бе мрачно, гласът й — пресипнал; личеше, че се опитваше да не се разплаче.

— Да се надяваме, че има и друго обяснение.

Но още в мига, в който го казах, бях сигурен, че нямаше. Както и Лив.

Върнахме се обратно по стъпките си, през калта, жегата и мрака, докато вече не чувствах нищо освен тежестта на моя свят, който се разпадаше.

13.X Златният билет

В онази нощ, след посещението на Пазителите, Мариан се прибра у дома си и не излезе повече, поне доколкото можех да кажа. На следващия ден се отбих при нея, за да видя дали е добре. Тя не отговори на потропването ми по вратата, а не беше и в библиотеката. На по-следващия ден пощата й стоеше отвън на верандата, неприбрана. Опитах се да погледна през прозорците, но щорите и завесите бяха спуснати.

Днес отново позвъних на звънеца, но пак нямаше никакъв отговор. Седнах на най-горното стъпало и започнах да преглеждам пощата й. Нямаше нищо особено — сметки, писмо от университета „Дюк“, вероятно за някое от нейните проучвания. Имаше и няколко върнати писма, но не разпознах адреса. Кингс Лангли. Защо ми звучеше толкова познато? В главата ми сякаш се стелеше мъгла, нещо се опитваше да изплува в съзнанието ми, но не успяваше да си пробие път.

— Това трябва да е за мен, предполагам — каза Лив, като приседна до мен на стълбището. Косата й бе сплетена на плитка, носеше къси изрязани дънкови панталонки и тениска с периодичната система на нея. Беше си същата. Но знаех, че лятото бе променило много и нея.

— Така и не те попитах как си след случката в библиотеката, след срещата със Съвета. Добре ли си?

— Предполагам. Повече ме уплаши това, което стана при Temporis Porta.

Наистина изглеждаше уплашена и някак отнесена.

— Мен също.

— Итън, мисля, че е било бъдещото. Ти мина през вратата и си бил пренесен в друго физическо пространство. Така действат времевите портали.

Залата на Съвета на пазителите не ми приличаше на сън или на видение. Бе като да пристъпиш в друг свят. Как ми се искаше този свят да не беше бъдещето…

Лив се натъжи. Явно я притесняваше още нещо.

— Какво има?

— Мислех си… — започна тя, като въртеше нервно селенометъра си. — Temporis Porta се отвори само за теб. Защо не ми позволи да мина и аз?

Защото лошите неща се случват на мен. Това си мислех, но не го казах на глас. Не й бях казал и за присъствието на мисис Инглиш в бъдещето.

— Не знам. И какво ще правим сега?

— Единственото, което можем. Трябва да сме сигурни, че Мариан няма да стигне до мястото на Съвета.

Погледнах към вратата.

— Може би трябва да сме доволни, че не излиза от къщи. Трябваше да се досетя, че нищо хубаво няма да излезе от ровенето из килера на Ама.

— Освен конфитюрите — усмихна се лукаво Лив. Опитваше се да ме разсее от единственото нещо, от което не можех да се отърва — от мен самия.

— С череши?

— Ягоооди — произнесе издължено думата тя, наслаждавайки се на звуците, както явно се бе наслаждавала на сладкото. — Изядох го с лъжица направо от буркана.

— Звучиш като Ридли. Яде само захар, постоянно.

Лив се усмихна, когато го казах.