Прелестен хаос

— Къде сме? Можеш ли да видиш? — провикна се Лив под мен. Не успях да намеря стабилна опора за краката си по ронещата се стена, но някак се измъкнах отгоре.

— В полето от другата страна на път номер 9. Виждам нашата къща оттук. Мисля, че преди да построят шосето, това поле е принадлежало на семейството ми.

— Значи домът на Уейт е бил сигурно скривалище. Лесно е било да се измъква храна директно от килера и да се изнася през тунела в полето.

Лив гледаше към мен, но по погледа й личеше, че е някъде другаде.

— После, нощем, когато е било безопасно, са се измъквали навън. — Спуснах се пак долу и издърпах капака на мястото му. — Чудя се дали Итън Картър Уейт е знаел за това. Дали е бил част от него.

След като го бях виждал във виденията си, ми се струваше, че е нещо, което би направил.

— Чудя се дали Женевиев е знаела — каза Лив.

— Какво знаеш за Женевиев?

— Четох информацията за нея.

Естествено, че я е чела.

— Може би са го правели заедно.

— Може би има нещо общо с това — каза Лив, загледана в нещо зад гърба ми.

— Кое?

Тя посочи с ръка. Зад мен имаше дъски, заковани във формата на X. Но дъските бяха изгнили и вратата под тях се виждаше ясно.

— Итън. Да не би да си въобразявам…

Поклати глава.

— Не. И аз ги виждам.

Не беше смъртна врата. Разпознах символите, издълбани в старото дърво, макар да не можех да ги разчета. Зад тайната врата, водеща нагоре, имаше втора, за света на чародейците.

— По-добре да тръгваме — каза Лив.

— Имаш предвид да влезем там — уточних аз, като оставих фенера на пода.

Лив вече бе извадила дневника си и скицираше символите, но все още звучеше притеснено.

— Исках да кажа, че е време да се прибираш.

Въпреки тона й, знаех, че и тя е изкушена като мен да разбере какво се крие зад вратата.

— Знаеш, че искаш да отидеш там.

Някои неща никога не се променят.

Дръпнах, за да разхлабя първата дъска, и тя се отлепи с лекота.

— Това, което искам, е да стоиш далеч от Тунелите, преди да вкараш и двама ни отново в проблеми.

Последната дъска почти се разпадна в ръцете ми.

Пред нас имаше двойна дървена порта. Долната й част сякаш изчезваше в мръсния под. Наведох се, за да огледам по-отблизо. Там наистина имаше корени, които свързваха вратата със земята. Прокарах ръка по тях. Бяха груби и стабилни, но не можах да кажа на какво дърво са.

— Това е ясен. И офика, така мисля — каза Лив. Чувах я как пише в дневника си. — В района на Гатлин няма нито ясени, нито офики. Това са дървета със свръхестествена сила. Те защитават създанията на Светлината.

— Което означава?

— Което означава, че вратите са направени и донесени някъде отдалече. И могат да водят точно на такова място.

Кимнах.

— Къде?

Тя постави ръката си на рисунката, издълбана в трегера на вратата.

— Нямам представа. Мадрид. Прага. Лондон. В Англия имаме ясен и офика.

Започна да прерисува символите от вратата на листа пред себе си. Дръпнах една от дръжките с двете си ръце. Желязната ключалка изскърца, но вратата не се отвори.

— Въпросът не е в това.

— Така ли?

— Въпросът е какво правим тук? Какво се очаква да открием? — Дръпнах дръжката отново. — И как да минем от другата страна?

— Това са три въпроса — измърмори Лив, загледана във вратите. — Мисля, че е на принципа на трегера в „Рейвънуд“. Издяланите в дървото символи са като някакъв код за достъп, за да влезем вътре.

— Досетих се. Но как по-точно?

— Опасявам се, че няма да е лесно. Чакай. Това дума ли е? — попита тя и започна да бърше прахта от рамката на вратата, където имаше издълбан някакъв надпис.

— Това е чародейска врата, не бих се изненадал. — Потърках дървото с ръка и то се разрони под пръстите ми. Каквото и да беше, бе древно.

— Temporis Porta. Вратата на времето. Какво означава? — попита Лив.

— Означава, че нямаме време за това. — Опрях чело на вратата. Усещах прилива на топлина и на енергия от мястото, където древното дърво докосваше лицето ми. То вибрираше.

— Итън?

— Шшш…

Хайде. Отвори.

Знам, че има нещо, което трябва да открия.

Насочих мислите си към вратата пред мен, както бях направил със Сиянието последния път, когато търсехме пътя си през Тунелите.

Аз съм Водача. Знам, че съм. Покажи ми пътя.

Чух звук, който не можех да сбъркам — дървото започваше да пука и да се цепи, двойната врата се разтресе, сякаш щеше да се разпадне.

Хайде. Покажи ми.

Изправих се отново, докато вратите се разтваряха пред мен, а светлината навлизаше постепенно през процепа. Изсипа се толкова прах, сякаш не бяха отваряни от хиляда години.

— Как го направи? — попита Лив, която стоеше вцепенена до мен.

— Не знам, но е отворено. Да вървим.

Пристъпихме навътре и прахта и светлината се разсеяха около нас. Лив протегна ръката си, но преди да я хвана, изчезнах…