Прелестен хаос

Прокарах ръка по най-горния рафт, където Ама държеше всичките си сладка и туршии победители, тайните рецепти и бурканите, които пазеше за специални случаи. Всичко бе подредено и описано така, сякаш бяхме в армията и те бяха пълни с пеницилин или амуниции — а може би мини, защото трябваше да ги държим точно толкова внимателно.

— Каква гледка само — каза Лив, която бе застанала на прага.

— Изненадан съм, че Ама те е пуснала тук долу. Това е тайното й скривалище.

Лив взе един буркан и го вдигна пред себе си.

— Толкова е лъскаво.

— Сладкото трябва да искри, плодовете да са плътно долепени. В туршиите всичко трябва да е нарязано равномерно, морковчетата да са на хубави кръгли резени, на еднакви пластове.

— Какви пластове?

— Ето, виждаш ли как са подредени в буркана?

— Ясно — усмихна се Лив. — Как ще се почувства Ама, ако разбере, че разкриваш тайните на кухнята й?

Ако имаше някой, който да знае това, наистина бях аз. Бях до Ама в кухнята по-дълго, отколкото можех да помня, изгарях ръцете си на всичко, което не се предполагаше да докосвам, пъхайки камъчета и клонки и всякакви други неща в неподозиращите буркани. Ако Ама не ме докопаше преди това, което често ставаше.

— И трябва водата да покрива това, което е вътре.

— Мехурчетата добри или лоши са?

Засмях се.

— Никога няма да видиш мехурче в буркан, приготвен от Ама.

Лив ми посочи към най-долния рафт. Там имаше буркан, толкова пълен с мехурчета, че човек можеше да си помисли, че Ама е искала точно тях да затвори в него, а не черешите. Приклекнах пред рафта и го извадих. Беше стар буркан, покрит с паяжини. Никога досега не го бях забелязвал.

— Този не може да е на Ама. — Завъртях го в ръце. Имаше надпис: „От кухнята на Прудънс Стейтъм“. Поклатих глава. — На леля Пру е. Явно е по-смахната, отколкото мислех.

Никой никога не даваше на Ама нещо, излязло от друга кухня. Не и ако милееха за живота си. Докато прибирах буркана отново на мястото му, забелязах мръсна примка, висяща в сянката от най-долния рафт.

— Чакай, какво е това? — Дръпнах я и рафтовете издадоха скърцащ звук, сякаш щяха да се разпаднат върху нас. Опипах с ръка и намерих мястото в стената, откъдето излизаше въжето. Дръпнах отново и стената започна да поддава. — Тук има нещо.

— Итън, внимавай!

Рафтовете бавно се отместиха назад, разкривайки друго скрито пространство зад себе си.

Зад стената на килера имаше тайна стая с груби тухлени стени и мръсен под. Стаята продължаваше в мрачен тунел. Пристъпих вътре.

— Това един от Тунелите ли е? — попита Лив, поглеждайки в мрака, прострял се пред мен.

— Мисля, че е смъртен тунел — отвърнах аз.

Лив изглеждаше в безопасност, някак мъничка в килера, заобиколена от старите съкровища на Ама, цветни дъги от плодове и зеленчуци, пленени в буркани.

Внезапно осъзнах къде се намирам.

— Виждал съм снимки на скрити стаи и тунели като този. Робите бегълци са ги използвали, за да напускат къщите нощем, без да бъдат видени.

— Да не казваш…

Кимнах.

— Итън Картър Уейт или някой друг от това семейство е бил част от „подземния път“18.

9.X Temporis Porta

— Я кажи пак кой беше Итън Картър Уейт? — попита Лив.

— Моят прапрапрапрачичо. Воювал е в Гражданската война, после дезертирал, защото не вярвал, че каузата на южняците е справедлива.

— А, сега си спомням. Д-р Ашкрофт ми разказа историята на Итън и Женевиев и медальона.

За миг се почувствах гузен, че в момента Лив е тук, а не Лена. Итън и Женевиев беше повече от история за мен и Лена. Тя щеше да разбере значението на откритието ми.

Лив прокара ръка по стената.

— И смяташ, че този тунел е част от този „подземен път“?

— Ще се изненадаш колко много стари къщи в Юга имат стаи като тази.

— Ако е вярно, къде води този тунел според теб?

Сега вече Лив бе точно до мен. Взех един стар фенер, който висеше на пирон, забит между две рушащи се тухли в стената. Завъртях ключа и фенерът се изпълни със светлина.

— Как може да има още масло в него? Това нещо трябва да виси тук поне от сто и петдесет години?

Разнебитена дървена пейка се точеше по едната стена. Останките на нещо, което приличаше на манерка, някакъв брезентов чувал и вълнено одеяло бяха грижливо сгънати и пъхнати под нея. Всичко бе покрито с дебел слой прах.

— Хайде, да видим накъде води.

Вдигнах фенера пред себе си. Виждах само виещия се тунел и тук-там паднала някоя тухла на мръсния под.

— Пазачи. Мислите, че можете да отиде навсякъде.

Лив протегна ръка и докосна тавана над главите ни. Кафява пръст се посипа отгоре и аз се задавих и закашлях.

— Да не се страхуваш? — бутнах я закачливо с рамо.

Лив се наведе назад и дръпна примката на въжето. Фалшивата врата зад нас се затвори с остро скърцане. Стана тъмно.

— А ти?

Тунелът свършваше в задънена улица. Нямаше да видя тайната врата над главите ни, ако Лив не бе забелязала тънък процеп, през който се процеждаше светлина. Вратата не беше отваряна от дълго време, защото, когато я бутнахме нагоре, в тунела и върху нас се изсипа цяла кофа прах.