Прелестен хаос

Седяхме в архива на фона на светлината на мигащите свещи. Стаята бе сравнително запазена, което си бе направо чудо. Архивът бе подгизнал, не изгорял — благодарение на автоматичните пръскачки на тавана. Тримата се бяхме разположили край дългата маса в центъра на стаята и чакахме, пиейки чай от термос. Разбърквах разсеяно моя.

— Не трябва ли Съветът да те посети в „Lunae libri“.

Мариан поклати глава.

— Не съм сигурна дали дори биха ме допуснали там. Това е единственото място, на което ще говорят с мен.

— Съжалявам — каза Лена.

— Няма за какво да съжаляваш. Само се надявам…

Резкият пукащ звук на светкавица изпълни стаята, после се разнесе гръм и избухнаха ослепителни лъчи светлина. Не беше като Пътуването на инкубусите, а нещо друго. Първо се появи книгата.

„Хроники на чародейците“.

Това беше заглавието, изписано на корицата. Книгата се приземи на масата между нас. Бе толкова огромна, че дървените дъски изскърцаха от тежестта й.

— Какво е това? — попитах аз.

Мариан постави пръст до устните си.

— Шшш…

Появиха се три фигури в плащове, една след друга. Първи беше висок мъж с гола глава, който вдигна високо ръка. Тътенът спря веднага. Втората беше жена, която отметна назад качулката си, за да разкрие неестествената си смайваща белота — бяла коса, бяла кожа и толкова бели ириси, че сякаш бяха направени от нищото. И накрая мъж с размерите на бейзболист защитник изплува от мрака между масата и старото бюро на майка ми, разпилявайки документите и листовете по пода. В ръка държеше голям месингов пясъчен часовник. Но той бе празен, без нито една песъчинка вътре.

Единственото общо помежду им беше облеклото — черните плащове с качулки и странните очила, които носеха, сякаш това бе някаква униформа.

Огледах очилата по-внимателно. Бяха направени от златни, сребърни и бронзови нишки, преплетени в дебела плитка. Стъклото бе насечено на фасети като диамант в годежния пръстен на майка ми. Чудех се как успяваха да виждат.

— Salve, Мариан от „Lunae libri“, Пазителко на света, на истината и на света без край. — Почти подскочих от ужас, защото говореха в съвършен унисон, като един човек. Лена ме стисна за ръката.

Мариан пристъпи напред.

— Salve, Велик отвъден съвет на пазителите. Съвет на мъдростта, на знанието и на това, което не може да бъде узнато.

— Знаеш ли каква е целта на посещението ни?

— Да.

— Имаш ли да ни кажеш нещо, което не знаем?

Мариан поклати глава.

— Не.

— Признаваш ли, че си предприела действия извън допустимите от Реда, нарушавайки свещения си обет?

— Допуснах ученичката ми, която бе под моя отговорност, да извърши такива, да.

Исках да се намеся и да обясня, но между съвършения звук на техните хорови гласове и белите очи на жената едва успявах да си поема дъх.

— Къде е споменатата?

Мариан обгърна своя плащ по-плътно до тялото си.

— Не е тук. Отпратих я надалече.

— Защо?

— За да я предпазя.

— От нас ли? — попитаха тримата без никаква следа от емоция.

— Да.

— Ти си мъдра, Мариан от „Lunae libri“.

Точно сега Мариан изобщо не изглеждаше мъдра, а по-скоро ужасена.

— Чела съм „Хрониките на чародейците“ — историите и сведенията за чародейците, които съхранявате. И знам как постъпвате със смъртните, извършили нарушение — като нея. Знам и как постъпвате с чародейците.

Те изучаваха Мариан като насекомо под лупа.

— Грижа ли те е за нея? За тази, която вече няма да бъде Пазителка? За човешкото момиче?

— Да. Тя ми е като дъщеря. И вие нямате право да я съдите.

Гласовете се извисиха.

— Не смей да говориш за силата и правомощията ни. Тук говорим за твоите.

И тогава чух друг глас, глас, който бях чувал толкова други пъти, когато се бях чувствал безпомощен като сега.

— Простете, господа, мадам… Но ние тук на юг не говорим така с една дама. — Макон се появи зад нас, а Бу Радли стоеше до краката му. — Ще ви помоля да проявите повече уважение към доктор Ашкрофт. Тя е уважаваният и обичан Пазител на нашата общност. Обичана от мнозина, които притежават голяма сила в света и на чародейците, и на инкубусите.

Макон бе безупречно облечен. Бях убеден, че е със същия костюм, който носеше на Дисциплинарната среща, на която дойде, за да спаси Лена от мисис Линкълн и готовата да я линчува тълпа.

Леа Рейвънуд се материализира до него в черния си плащ. Бейд, планинската й лъвица, изръмжа в краката й.

— Брат ми казва истината. Семейството ни подкрепя него и Пазителя. Трябва да знаете това, преди да продължите по този път. Доктор Ашкрофт не е сама тук.

Мариан погледна Макон и Леа с благодарност.

Някой друг се появи зад Леа.

— И ако трябва да съдите някого, това съм аз — каза решително Лив, мина покрай Леа и Макон и застана крачка пред тях. — Не съм ли аз тази, която сте дошли да накажете? Е, ето ме.

Мариан я сграбчи за ръката и я дръпна назад.

Членовете на Съвета я огледаха с важни, строги изражения на лицата си.

— Мнението на инкубуса и сукубата не ни интересува.

— Те застават тук от името на семейството ми — каза Лив. — Нямам никой друг освен професор Ашкрофт.

— Ти си смела, човешко дете.

Лив не помръдна, нито пусна ръката на Мариан.

— Благодаря.

— И глупава.