Прелестен хаос

— Чудя се дали й се удава, защото е била Сирена — казах на глас аз, докато наблюдавахме как Ридли се разтяга и подскача в единия край на баскетболното игрище.

— Да, и аз — измърмори Лена, но не изглеждаше много убедена в тази възможност.

— Какво, да не смяташ, че е намесено някакво чародейско проклятие? Има ли латинска дума за „мажоретка“?

Лена наблюдаваше внимателно поредния шпагат на Ридли.

— Не знам. Но смятам да разбера.

Гледахме тренировката от най-високата скамейка и след първите десет минути вече беше ясно какво всъщност ставаше и коя бе истинската причина, поради която Ридли се бе включила в отбора. Тя заместваше Савана по всеки възможен начин. Сега Ридли бе в основата на пирамидата, поддържайки останалите момичета. Водеше отбора при някои от наземните изпълнения. Останалите се опитваха да й подражават, копирайки движенията й, които изглеждаха почти несъзнателни. Когато Ридли викаше вдъхновяващите възгласи, гласът й бе толкова силен, че разсейваше момчетата на игрището. А може би причината за това бе металическото й сребристо горнище.

— Хайде, момчета! Хайде, диви котки! Дайте топката насам, забивайте яко! Подайте ми пас, Ридли е до вас!

Момчетата от отбора започнаха да се смеят. Всички, освен Линк. Той изглеждаше така, сякаш искаше да я замери с топката. И още някой явно не беше доволен. Савана скочи от резервната скамейка, на която седеше и наблюдаваше тренировката с все още бинтованата си ръка, и се запъти към Ридли.

— Предполагам, че това не е от одобрените им възгласи.

Лена се приведе напред и подпря лакти на коленете си.

— Мисля, че между игричките на Ридли и Савана всички ще бъдем изключени от училище преди края на сезона.

И двамата знаехме какво става, когато предизвикаш жени като мисис Сноу. Да не споменаваме самата Савана Сноу.

— Е, трябва да признаем едно на Ридли. Октомври е и тя още е в „Джаксън“. Задържа се повече от три дни.

— Напомни ми да й изпека торта, когато се прибера довечера у дома, за да я поздравя за това гигантско усилие — отвърна язвително Лена. — Последния път, когато ходихме на училище заедно, през повечето време й пишех домашните. Иначе щеше да кара всяко момче в училището да го прави вместо нея. Това е единственият начин, който познава тя.

Лена отпусна глава на гърдите ми. Пръстите ни се сплетоха и усетих изгарящо пробождане. Въпреки че кожата ми щеше да започне да гори след няколко минути, болката си струваше. Исках да запомня това усещане — не пробождането, а докосването преди него. Начинът, по който ръката й се допираше до моята.

Не бях мислил, че ще дойде време, когато ще трябва да се мъча да помня. Когато тя ще бъде някъде другаде, а не в моите прегръдки. До миналата пролет, когато Лена ме напусна, и спомените — някои прекалено болезнени, за да ги помни човек, други прекалено болезнени, за да бъдат забравени — бяха единственото, което имах. Това бяха нещата, на които държах сега.

Споменът как седя с нея на стълбището на предната ни веранда.

Как си говорим мислено чрез Келтската нишка, докато лежа в леглото си, а тя в нейното. Как си играе с гердана си, когато се унася в мислите си, както правеше и в момента, докато наблюдаваше играта.

И най-вече споменът за всичко необикновено, което имахме помежду си, което бе толкова невероятно и изключително. И то беше такова не защото тя бе чародейка. А защото бе Лена и аз я обичах.

Наблюдавах я, докато тя наблюдаваше Ридли и Савана. Докато скандалът ставаше все по-шумен — въпреки че не ни беше нужно да чуваме гласовете им, за да разберем какво ставаше.

— Добре, това е гигантска грешка — изпъшка Лена, когато Савана започна да крещи в лицето на Ридли, а тя й съскаше като улична котка. — Виждаш ли какво имам предвид? Не можеш да се закачаш с нея така и да очакваш да ти се размине.

Лена беше напрегната. Личеше, че се колебае дали да не слезе долу, преди нещата да станат грозни.

Емъри я изпревари, примамвайки Ридли към местата за зрителите извън игрището. Савана се опита да изглежда гневна, че са я лишили от възможността да се сбие, но очевидно изглеждаше облекчена.

Както и Лена.

— Още малко и ще почна да харесвам Емъри.

— Не можеш да решиш всички проблеми на Ридли вместо нея.

— Не мога да реша нито един от тях. Всъщност през по-голямата част от живота си правех точно това — не успявах да реша проблемите й.

Побутнах я с рамо.

— Затова се наричат така — „проблемите на Ридли“.

Тя се успокои и се облегна назад на скамейката.

— Кога стана толкова дзен?

— Не съм дзен.

Бях ли? Всъщност можех да мисля само за майка си и за уникалната отвъдна мъдрост, която бе постигнала. Ако бях нормален човек, това може би щеше да ми се стори зловещо.

— Майка ми дойде да ме види.

В мига, в който го казах, съжалих за думите си.

Лена се изправи толкова бързо, че ръката ми направо политна.

— Кога? Защо не си ми казал? Какво ти каза?

— Преди няколко нощи. Не ми се говореше за това…