Прелестен хаос

— Сигурно са от някакъв различен вид картофи. Наистина са много хубави — казах аз, докато натъпквах още няколко в устата си. Не бях хапвал нито един крокет от години, но днес ми се сториха много привлекателни, когато ги видях в менюто.

— Пич, нещо ти става. Дори и аз никога не съм ги ял.

Свих рамене, докато Лена и Ридли сядаха срещу нас, държейки по един шейк в ръка. Оставиха ги на масата и Ридли започна да пие едновременно и от двата.

— Ммм… Малинов.

— Първият ли ти е, Рид? — Линк изглеждаше щастлив, че я вижда.

Отново си говореха. Давах им пет минути, преди да избухне някакъв скандал.

— Ммм… И шоколадов. О, божичко.

Пъхна и двете сламки в устата си и засмука заедно. Лена изглеждаше отвратена и извади плика с пържените си картофи.

— Какво правиш?

— Искам малиново-шоколадов шейк — измуча Ридли и сламките се измъкнаха от устата й.

Посочих към табелата над щанда: „ВСИЧКО, КОЕТО ИСКАТЕ, ТАКА, КАКТО ГО ИСКАТЕ“.

— Знаеш, че можеш да си го поръчаш смесен, направо и с шоколад, нали?

— Знам, но предпочитам да си го направя сама. По-забавно е. Вие за какво си говорите?

Линк метна няколко изпомачкани флайера на масата.

— Голямата новина е купонът на Савана Сноу след мача срещу Съмървил.

— Супер, забавлявай се! — пожелах му аз и отмъкнах едно картофче от плика на Лена.

Линк сбърчи нос.

— Хм, първо крокетите, сега пържените картофи? Как можеш да ядеш тази гадост? Мирише на мръсна коса и старо олио. — Подуши отново. — И на поне един или два плъха.

Лена избута встрани плика. Аз пак си взех още едно картофче.

— Преди ядеше тази гадост постоянно. И беше много по-забавен.

— Е, сега ще си прекараме страхотно, защото съм ви взел покани за купона на Савана. Всички отиваме.

Разгъна оранжевите флайери и те бяха там: четири оранжеви покани, всяка изрязана в кръгла форма и изрисувана така, че да прилича на баскетболна топка.

Лена хвана една предпазливо за ъгълчето, сякаш наистина бе покрита с мръсна коса и старо олио.

— Златният билет. Явно вече сме признати за готини.

Линк се направи, че не забелязва сарказма в гласа й.

— Аха, явно много ми се кефят.

Ридли изсмука докрай шейковете си.

— Всъщност аз ги осигурих.

— Какво? — задавих се аз и реших, че не съм я чул правилно.

— Савана покани всички мажоретки от отбора и аз казах, че искам да доведа антуража си. Знаете, от съображения за сигурност. — Свали очилата си. — Може да ми благодарите по-късно. Или пък сега.

— Я повтори пак.

Лена се взираше в братовчедка си, като че ли тя бе полудяла.

Ридли изглеждаше объркана.

— Кое? Че сте моят антураж ли?

Лена поклати глава.

— Предишното.

Ридли се замисли за малко.

— Че е поканила всички мажоретки?

— Това. Мажоретки — повтори Лена, сякаш тази дума бе някаква шега.

Погледнах към Линк, но той нарочно избегна погледа ми. Ридли сви рамене.

— Да, отборът, мажоретките, както там ги наричате. Все едно. Харесват ми поличките им. А и е най-близкото до това да съм Сирена, докато съм хваната в жалкото си смъртно тяло. — Усмихна ни се с най-добрата си фалшива усмивка. — Давайте, диви котки!

Лена не знаеше какво да каже. Усетих как прозорците на закусвалнята започнаха да се тресат, сякаш отвън зафуча някакъв вихър. Както и вероятно ставаше.

Смачках салфетката си на топка.

— Шегуваш ли се? Сега си една от тях?

— Какво?

— Сега си от компанията на Савана Сноу и Емили Ашър — момичетата, които ни тормозеха през цялото това време в училището — каза възмутено Лена. — Онези, които мразим.

— Не разбирам защо се дразниш толкова.

— Ами, не знам. Може би, защото се присъедини към същия отбор, който организира цяла кампания в града да ме изгонят от училище. Сещаш ли се, „Ангелите на Джаксън“?

Ридли се намръщи.

— Все едно. Кажи ми нещо, което има нещо общо с мен.

Погледнах към прозорците с ъгълчето на окото си. Все още се тресяха. Един клон се блъсна в стъклото, сякаш бе просто бурен, изтръгнат от земята. Хванах една от къдриците на Лена и я увих около пръста си.

Успокой се, Лена.

Спокойна съм.

Тя не е искала да те нарани.

Не. Защото дори не забелязва, че го прави, нито пък й пука.

Обърнах се към Линк, който бе скръстил ръце зад врата си и се наслаждаваше на сценката.

— Ти знаеше ли за това?

Той се ухили.

— Не пропускам тренировка. О, стига, не се сърди. Тя изглежда много секси в тази къса поличка. Трета степен по скалата ми за горещо, бейби.

Ридли се усмихна. Бях абсолютно убеден, че Линк е полудял.

— И ти смяташ това за добра идея?

Той сви рамене.

— Не знам. Щом й харесва, пич… А и нали си чувал онази мисъл. Дръж приятелите си близо, а враговете си… Чакай, как продължаваше?

Погледнах към Лена.

И аз искам да видя същото. Как ще продължи?

Прозорците се разтресоха още по-силно.

* * *

На следващия ден отидохме да видим сами. Момичето се справяше, нямаше как да й отречем това. Въпреки че Ридли носеше полата си на мажоретка, съчетана със сребриста блузка вместо със стандартната униформа в златисто и синьо, беше много добра.