Прелестен хаос

Оттук изглежда по-скоро, че някой се опитва да излезе навън.

Вратата се отвори и Лена ме издърпа в къщата. Усетих плътната завеса от енергия и сила, докато минавах през прага. След това, което бях преживял отвън, се почувствах облекчен, че съм вътре. Докато не се огледах наоколо.

Вече бях свикнал с постоянно променящия се интериор на имението. Бях виждал всичко — от класическия вид на стара плантация до обстановка като в готически филм на ужасите, но се оказах неподготвен за тази гледка.

Беше нещо като свръхестесвен бункер, чародейски еквивалент на убежището на мисис Линкълн, където тя трупаше провизии за всякакви случаи — от урагани до дните на Апокалипсиса. Стените бяха покрити с нещо като броня — листове от сребрист метал от пода до тавана, а мебелите ги нямаше. Купчините книги и кадифените кресла бяха заменени с големи пластмасови бидони и кутии със свещи и уиски. Имаше и чувал с кучешка храна, очевидно за Бу, макар че никога не го бях виждал да яде нещо друго освен пържоли.

Имаше цяла редица от бели туби, които приличаха удивително много на белината на мисис Линкълн, която тя купуваше и използваше, за да „предотврати разпространението на заразите“. Пристъпих към тях и вдигнах една.

— Какво е това? Някакъв чародейски дезинфектант?

Лена я взе от ръката ми и я постави обратно в редицата до другите.

— Да, нарича се „белина“.

Линк потропа с ръка по един от пластмасовите бидони.

— Майка ми ще хареса това място. Определено ще вдигне точките на чичо ти. Забрави за 24-часовата или 36-часовата евакуация. Това тук е сериозна работа. Бих казал, че имате достатъчно провизии за около три седмици. Но нямате лост.

Погледнах го с недоумение.

— Какъв лост?

— За изравяне на телата от развалините.

— Телата?

Мисис Линкълн бе по-луда, отколкото смятах.

Линк се обърна към Лена.

— Обаче нямате никаква храна.

— По това се различават чародейците от смъртните, мистър Линкълн.

Макон стоеше на прага на трапезарията, съвършено невъзмутим, както винаги.

— Кухнята е напълно способна да ни осигурява храна при всякакви условия. Но е важно да сме подготвени за определени ситуации. Този следобед бе доказателство за това.

Направи жест в посока на трапезарията и ние го последвахме. Черната маса с животински крака бе изчезнала, заменена от лъскава алуминиева, която приличаше на нещо, което можеш да видиш в медицинска лаборатория. С Линк явно бяхме последните, защото край нея имаше само две свободни места.

Ако пренебрегнех странната маса и металната облицовка на стените, гледката ми напомни за срещата, когато видях семейството на Лена за първи път. Когато Ридли още бе Мрак и ме беше подвела да я вкарам в имението. Сега ми се струваше почти забавно. Свят, в който Ридли бе най-голямата заплаха.

— Моля, седнете, мистър Уейт и мистър Линкълн. Опитваме се да определим произхода на трусовете.

Отпуснах се на едното свободно място до Лена, Линк седна до мен. Като огледах хората около масата, си помислих, че явно не съм единственият с някаква конкретна идея в главата, но не казах нищо. Не и на Макон.

Знам. Сякаш ни е очаквал. Когато му казах, че идвате, не ми се стори изненадан. И всички просто започнаха да идват.

Мариан се приведе към нас и се озова сред ореол от светлина, която падаше над масата от най-близката свещ.

— Какво става там навън? Усетихме го чак оттук.

Чух познат глас зад себе си.

— Не знам, но и ние го усещахме отвън.

В сенките видях как Макон направи жест към масата.

— Леа, защо не заемеш мястото вляво от Итън?

Преди да се обърна, между мен и Линк се появи празен стол и Леа Рейвънуд се настани на него.

— Здрасти, Леа — поздрави я Линк.

Очите й се разшириха, сякаш тя откриваше промяната в него. Запитах се дали можеше да усети, че той вече е от нейния вид.

— Добре дошъл, братко — отвърна тя и черната й коса, вързана на конска опашка, се разлюля на врата й. За миг ми напомни на сестрата в Здравния център.

— Леа! Ти беше при леля Пру…

— Шшш… Имаме по-важни неща за обсъждане — стисна тя ръката ми и ми смигна, което бе достатъчно ясен отговор на въпроса ми. Явно Леа наблюдаваше леля ми и се грижеше за нея заради мен.

— Благодаря ти.

— За нищо. Просто правя това, което ми е казано.

Лъжеше. Леа бе толкова независима, колкото бе и Лена.

— Никога не правиш това, което някой друг ти нареди.

Тя се разсмя.

— Да, прав си. Добре, тогава значи правя нещо, защото така искам. И в момента искам да държа под око семейството си. Моето семейство, твоето семейство, все едно.

Преди да успея да кажа нещо, Ридли връхлетя в стаята, облечена в нещо, приличащо по-скоро на бельо, отколкото на дрехи. Пламъкът на свещите се разгоря за миг; Ридли все още умееше да създава ефектно впечатление с появата си.

— Не виждам името си на някоя картичка, как да разбера къде ми е мястото? А знам, че съм поканена на купона, нали така, чичо Макон?

— Повече от добре дошла си при нас, мила моя.