Прелестен хаос

— Амулети, както винаги. Сега върви горе и се тревожи за този хаос, който наричаш своя стая.

Ама никога не беше горила преди нещо, което миришеше като химическа отрова, не и когато правеше своите кукли или някой от амулетите си. Не можех да й кажа, че знаех откъде е свещта. Щеше да ме одере жив, ако научеше, че съм бил в гробницата на вуду кралицата. Имах нужда да повярвам, че за всичко това съществува причина, независимо че засега не я разбирах. Защото Ама бе най-близкото до майка, което имах, и също като майка ми тя винаги ме защитаваше.

И все пак исках да знае, че забелязвам разни неща — че знаех, че нещо не е наред.

— И откога палиш свещи, които миришат така, все едно са правени в някаква тайна научна лаборатория, в която забъркваш адски смеси и правиш куклите си? С конски косми и…

Главата ми се изпразни.

Не можех да си спомня какво друго слагаше в куклите си, нито какво имаше в стъклениците по рафтовете й. Конски косми — можех да си представя това бурканче. Но какво имаше в другите?

Ама ме наблюдаваше. Не исках да усети, че не мога да си спомня.

— Забрави. Ако не искаш да ми кажеш какво наистина правиш, добре. Все тая.

Обърнах се и се впуснах по коридора навън. Подпрях се на една от колоните на верандата и се заслушах в звука, издаван от скакалците, докато изяждаха останалото от града ни. Така, както нещо изяждаше ума ми.

Отвън, на верандата, настъпващият мрак бе едновременно топъл и тъжен. През отворения прозорец чувах трополене на тигани, дъските по пода скърцаха и се оплакваха — Ама биеше кухнята. Явно за тази нощ се бе отказала от правенето на амулети. Познатият ритъм на тези звуци обаче не ме разведри, както ставаше обикновено. Накара ме да се почувствам по-виновен, сърцето ми заби по-учестено, а това ме подтикна да закрача по-нервно, докато дъските на верандата не заскърцаха почти толкова силно, колкото онези в кухнята.

От двете страни на стената и двамата с Ама бяхме пълни с тайни и лъжи.

Запитах се дали протритият дървен под на нашата къща бе единственото място в Гатлин, което знаеше всички скелети, скрити в семейния ни килер. Щях да помоля леля Дел да погледне някой път, ако силите й проработеха отново.

Беше тъмно и трябваше да поговоря с някого. Ама вече не беше вариант. Натиснах цифрата три на телефона си за бързо набиране. Не исках да си призная, че не помнех номера, на който бях звънял стотици пъти.

Постоянно забравях разни неща и не знаех защо. Знаех само, че не е на добре.

Чух някой да вдига.

— Лельо Мариан?

— Итън? Добре ли си? — попита тя. Звучеше изненадана.

Не, не съм добре. Уплашен съм и съм объркан. И доста сигурен, че не ни очаква нищо хубаво.

Насилих се да кажа нещо друго, снижавайки глас.

— Да, всичко е наред. Ти как си, държиш ли се?

Когато отвърна, умората личеше в гласа й.

— Знаеш ли, Итън, майка ти щеше да се гордее с този град. Сега повече хора идват, за да помогнат като доброволци във възстановяването на библиотеката, отколкото изобщо са влизали на посещение през всичките тези години.

— Да, предполагам, че така стоят нещата с горенето на книги. Май всичко зависи от това кой ги гори.

Гласът й също се понижи.

— Знаеш ли вече нещо за това? Кой всъщност ни подпали?

От начина, по който го каза, разбрах, че мислеше само за това — и този път бе наясно, че мисис Линкълн не е виновницата.

— Затова се обаждам. Ще ми направиш ли една услуга?

Можеш ли да върнеш нещата, както си бяха преди, когато най-големият ми проблем бе да намеря време да се мотая с момчетата в „Стоп енд Шоп“ и да чета списания за коли?

— Всичко, което кажеш.

Всичко, в което няма да ми се наложи да се включа по начин, по който не мога. Това искаше да каже.

— Ще дойдеш ли в „Рейвънуд“? Трябва да говоря с теб и с Макон. И с всички други, предполагам…

Мълчание. Звукът от мисленето на Мариан.

— За… това ли?

— Нещо такова.

Още мълчание.

— Положението ми в момента не е много добре. Ако Съветът на пазителите реши, че нарушавам отново правилата…

— Отиваш да посетиш приятел у дома му. Това не може да е срещу правилата. Не бих те молил, ако не беше важно. Става дума не само за библиотеката. За жегата, за всичко в града. За Осемнайсетата луна.

Моля те. Ти и Ама сте всичко, което имам, а тя става все по-мрачна. Никога не е била такава. Не мога да говоря с мама. Значи трябва да си ти.

Знаех отговора, преди да каже нещо. Едно от нещата, които обичах в Мариан, бе, че тя наистина чуваше това, което й се казваше.

— Дай ми няколко минути.

* * *

Затворих телефона и го оставих на стъпалата до мен. Време беше за друго обаждане, но то не изискваше техника. Погледнах към небето. Звездите вече се появяваха. Луната чакаше.

Лена? Тук ли си?

Мина известно време, а после усетих как Лена бавно започна да слива съзнанието си с моето, докато накрая се свързахме.