Прелестен хаос

Върнах се в спомените си към нощта, в която Ейбрахам се появи в стаята ми. Това бе първият път, в който повярвах, че Джон Брийд наистина е жив. Нощта, в която започна всичко.

— Ейбрахам търси Джон Брийд. Бесовете унищожиха града и вкараха леля Пру в болница. Там срещнах момче на име Джон, което ме предупреди за Осемнайсетата луна. Поне мисля, че е някакво предупреждение.

— Нещо като Предвещаваща песен.

Да, Лена бе права.

— Да добавим и книгата на баща ти.

— Предполагам, че е същото.

Все още не можех да се сетя каква бе ролята на баща ми във всичко това.

— Значи Осемнайсетата луна и Джон Брийд са свързани по някакъв начин — мислеше на глас Лена.

— Трябва да разберем кога ще бъде тя. Как да стане?

— Зависи. За чия Осемнайсета луна говорим?

Лена погледна през прозореца и аз казах единственото нещо, което тя не искаше да чува.

— Твоята?

Тя поклати глава.

— Не, този път не мисля, че е моята.

— Откъде знаеш?

— Рожденият ми ден е много далече. А Ейбрахам очевидно много отчаяно търси Джон.

Беше права. Ейбрахам не търсеше нея този път, искаше Джон. Лена все още разсъждаваше на глас.

— А и името на момчето не беше Лена, нали?

Да, не беше Лена. Казваше се Джон и пишеше съобщения за нечий осемнайсети рожден ден.

За малко да изляза от пътя. Колата се изправи сама и аз се отказах. Свалих ръце от волана. Бях прекалено уплашен, за да шофирам.

— Мислиш ли, че става дума за Осемнайсетата луна на Джон Брийд?

Лена си играеше с гердана на гърдите си, потънала в мисли.

— Не знам, но изглежда много вероятно.

Поех си дълбоко дъх.

— Какво ще стане, ако всичко, което Ейбрахам каза, е истина и Джон е жив? Ако на неговия осемнайсети рожден ден се случи нещо още по-ужасно?

— О, божичко — прошепна Лена.

Спряхме рязко по средата на пътя. Чу се клаксонът на някаква друга кола и видях как нещо червено и метално профуча покрай нас.

За минута никой не каза нито дума.

Целият свят се носеше бясно към края на пропастта и нямаше как да го спра.

* * *

Оставих Лена в „Рейвънуд“, но не бях готов да се прибера у дома. Имах нужда да помисля, а там не можех да го направя. Ама щеше да ми хвърли един поглед и да разбере, че нещо не е наред. А не исках да влизам в кухнята и да се преструвам, че всичко е цветя и рози и че не съм видял как тя сключва сделка с някакъв вуду еквивалент на тъмен чародеец. Че не съм говорил с леля Пру, докато тя лежи неконтактна, в кома, в своя прасковен затвор. Или че не съм наблюдавал как странно момче на име Джон ми предава послание за края на света, който явно наближаваше.

Исках да се изправя лице в лице с истината — с жегата, буболечките и пресъхналото езеро, с потрошените къщи, съборените покриви и унищожението, което Ейбрахам стовари върху града ми. Карах по главната улица и гледката беше много по-зловеща сега, на светло, отколкото преди няколко дни нощем. Витрините на магазините бяха със спуснати щори, за да не пострадат пак стъклата. Човек не можеше вече да види Мейбърин Сътър как подстригва клиентите си — обикновено прекалено късо, или как ги къдри, докато не заприличат на пудели. Не можеше да види Сиси Хъникът да подрежда карамфили и гипсофил на щанда в „Градините на Еден“ или пък Мили и дъщеря й да поднасят бисквити и чай няколко метра по-нататък.

Те си бяха тук, но Гатлин вече не беше град със стъклени прозорци и витрини. Беше град на затворени врати и натъпкани с провизии килери, град, пълен с хора, очакващи с тревога следващата буря или края на света, в зависимост от вярата и убежденията им.

Затова изобщо не се изненадах, когато завих по „Сайпръс Гроув“ и видях майката на Линк застанала пред Баптистката църква. Сигурно поне половината жители на Гатлин се бяха събрали там — както баптисти, така и методисти — по тротоарите, по моравите, навсякъде, където бяха успели да си намерят място. Преподобният Блекуел стоеше пред вратата на параклиса, точно под думите „И САМО ПРАВЕДНИТЕ ЩЕ ОТИДАТ НА НЕБЕТО“. Ръкавите на бялата му риза бяха навити, самата риза бе намачкана и разгащена. Сякаш не беше спал от дни.

Държеше мегафон — не че се нуждаеше от него. Викаше достатъчно силно и така, а хората от тълпата си носеха собственоръчно нарисувани плакати и кръстове и ги размахваха пред него, като че ли той бе Елвис, възкръснал от мъртвите.

— В Библияяята — винаги произнасяше думата малко по-провлачено, да не би някой да пропусне да я чуе — пише, че ще има знаци. Седем печата ще бележат настъпването на Края на дните.

— Амин! Слава на бога! — извика в отговор тълпата.

Един глас, естествено, се извисяваше над всички останали. Мисис Линкълн стоеше в основата на стълбището, верните й лакеи от ДАР се бяха скупчили около нея, хванати ръка за ръка. Тя носеше плакат, на който с кървавочервен маркер пишеше „КРАЯТ Е БЛИЗО“.

Спрях близо до тротоара, жегата ме затисна и ми спря дъха в мига, в който колата вече не се движеше. Старият дъб, хвърлящ сянката си върху църквата, бе отрупан със скакалци и слънцето се отразяваше в броните на техните черни лъскави гръбчета.