Прелестен хаос

Изпитвала съм го — и аз съм се бояла, че човек, когото обичам, ще умре.

Погледнах към нея — бе се привела над леля ми като някаква чародейска сестра.

Да, страхувам се от това, Лена. Постоянно.

Знам, Итън.

Мариан. Баща ми. Ама. Кой ще бъде следващият?

Спрях за миг.

Тревожа се и за теб.

Итън, недей…

Позволи ми да се страхувам за теб, Лена.

— Итън, моля те…

Ето го. Разговорът. Разговорът, който идва наред, когато Келтската нишка стане прекалено лична. Беше една стъпка назад от споделените мисли и една стъпка по-далеч от пълната смяна на темата.

Но аз не исках да се откажа.

— Боя се за теб, Лена. От мига, в който се събудя, до мига, в който заспивам отново, и после в сънищата си и във всяка секунда между тях.

— Итън. Погледни я.

Лена се приближи до мен и постави ръката си върху моята, така че сега и двамата докосвахме крехката ръка на леля Пру.

— Виж очите й.

И аз най-накрая го направих.

Изглеждаше различно. Не щастлива, но не и тъжна. Очите й бяха мътни, разфокусирани. Сякаш бе изчезнала и не беше тук, точно както сестрата ни беше казала.

— Леля Пру не е като другите хора. Обзалагам се, че е някъде далече и проучва непознати пространства. Винаги е искала да прави това. Може би в момента довършва картата на Тунелите. — Лена ме целуна по бузата и се изправи. — Ще проверя дали мога да намеря нещо за пиене. Искаш ли нещо? Може би имат шоколадово мляко.

Знаех какво правеше. Даваше ми време, за да остана насаме с леля си. Не беше нужно да й го казвам. А и още не й бях споделил, че вече не понасям вкуса на шоколадовото мляко.

— Не, добре съм така.

— Дай знак, ако имаш нужда от мен.

Затвори внимателно вратата зад себе си.

След като тя излезе, не знаех какво да правя. Гледах как леля Пру лежи в болничното легло с всички тези тръби, излизащи и влизащи в кожата й. Хванах ръката й, като внимавах да не дръпна системата й. Не исках да я нараня. Бях сигурен, че тя все още можеше да усеща болка. Не беше мъртва, не спирах да си го повтарям.

Знаех, че е хубаво да се говори на хората в кома, защото те могат да те чуят. Опитах се да се сетя какво мога да й кажа. Но в главата ми се въртяха само едни и същи думи.

Съжалявам. Аз съм виновен.

Защото бе вярно. И тежестта на вината ми бе толкова огромна, че вече не можех да я понеса. Надявах се, че Лена е права. Надявах се, че леля Пру е на някакво странно място и чертае карти или забърква каши. Дали беше с майка ми? Можеха ли да се намерят на онова място, където и да бе то?

Все още мислех за това, когато за миг затворих очи…

Усещах обвитата в лепенки длан на леля Пру в моята ръка. Само че, когато погледнах към леглото, леля Пру я нямаше. Премигнах. Леглото също изчезна, после стаята. Намирах се никъде, взирах се в пустота, чувах нищо.

И после… Звук от стъпки.

— Итън Уейт, това ти ли си?

— Лельо Пру?

И тя изплува пред мен от абсолютната пустота.

Беше тук и никъде, появяваше се и изчезваше пред очите ми, облечена в най-хубавата си нощница, онази с ярките цветя и копчетата, имитиращи перли. Чехлите й бяха плетени и в същите нюанси като любимото одеяло на леля Грейс.

— Толкоз скоро? — каза тя, махайки с кърпичката в свитата си длан. — Казах ти миналата нощ, имам разни неща да върша, докат съм тук. Не можеш да ма тормозиш и викаш за помощ всеки път кът не знайш отговора на нещо.

— Какво? Не съм те посещавал миналата нощ, лельо Пру.

Тя се вледени.

— Шъ играйш номера на старата си леля?

— Какво си ми казала? — попитах аз.

— Ти кво ма попита? — потърка тя главата си и с ужас осъзнах, че беше започнала отново да се изгубва.

— Ще се върнеш ли, лельо Пру?

— Просто още не мога.

— Не можеш ли да се върнеш сега с мен?

Тя поклати глава.