Прелестен хаос

— О, да. Имам и по-хубави неща за вършене. Какво ще кажеш ти да ми покажеш твойто, а аз ще ти покажа мойто? — Гледаше нагло към мястото, където тениската на Лена се издуваше на гърдите й.

Ръката ми се сви в юмрук. Видях как косата на Лена започна да се къдри по раменете й, когато се приведе към него.

— Мисля, че сега е подходящ момент да спреш да говориш.

Боби отвори и затвори уста като риба на сухо. Явно се опитваше да каже нещо, но не му се получи.

— Така е много по-добре — усмихна се Лена и взе баджовете ни за посетители от бюрото.

— До скоро, Боби — казах аз.

Колкото повече се отдалечавахме по коридора, толкова по-сладникав ставаше въздухът, а миризмата се усилваше. Гледах отворените врати на стаите, покрай които минавахме — всяка ни разкриваше някаква странна версия на картина на Норман Рокуел15, в която се случват само сбъркани неща, застинали кадри от жалкия ни живот.

В една от стаите възрастен мъж седеше на леглото — главата му бе увита в бели бинтове и имаше сюрреалистичен вид. Приличаше на някакво извънземно, което се забавляваше, като си играеше с йо-йо и го размахваше напред и назад по металния поднос в скута си. На стола срещу него седеше жена и бродираше нещо, което той вероятно никога нямаше да види завършено. Тя не поглеждаше към него и не забавяше нито за миг темпото на работата си.

В друга на леглото лежеше младеж, който разлистваше някакви листове, пръснати по пластмасова маса, имитираща дърво. Взираше се в празното пространство пред себе си, унесено, но ръката му продължаваше да пише и да пише, сякаш не можеше да се контролира. Отстрани изглеждаше, че не той движи химикалката, а буквите се изписват сами. Може би всяка дума, която някога бе писал, се намираше на тези купчина листове. Може би това бе историята на живота му, може би беше литературен шедьовър? Кой можеше да знае? На кого му пукаше? Не и на Боби Мърфи.

Устоях на порива да грабна листовете и да прочета какво пишеше там.

Инцидент с мотор?

Вероятно, не ми се мисли за това, Лена.

Тя стисна ръката ми, а аз се опитах да не си припомням гледката от лятото — Лена на мотора на Джон Брийд, прегърнала го през кръста, боса и без каска.

Знам, че беше глупаво.

Отдръпнах я от тази врата.

В стаята на малкото момиче в края на коридора имаше купища хора, но това бе най-тъжният рожден ден, който бях виждал. Имаше торта, купена от „Стоп енд Шоп“ и маса с чаши, пълни с нещо, приличащо на боровинков сок. Това беше. На тортата имаше свещичка с числото пет и семейството пееше. Останалите свещички не бяха запалени.

Вероятно нямат право да ги палят в стаите, Итън.

Какъв скапан рожден ден е този?

Плътният сладникав мирис на въздуха стана още по-тежък и погледнах към отворената врата, която водеше към нещо като кухня, разположена в дълго и тясно помещение. Затворени кутии с течна храна бяха струпани от пода до тавана, една върху друга. Оттук беше миризмата — от храна, която не беше храна. Предназначена за живи хора, които не живееха истински живот. Храна за моята леля Пру, която се бе пренесла в непознатата пустота на един свят — нищо, че на пръв поглед изглеждаше, че просто спи в леглото си. Леля Пру, която чертаеше карти на чародейските тунели с точността, с която Ама попълваше кръстословиците си.

Беше прекалено ужасно, за да е истина. Но бе истина. Всичко това се бе случило и не в някакъв тунел, където пространството и времето бяха различни, а тук, в смъртния свят. Във великия окръг Гатлин. Бе се случило в родния ми град, на моето собствено семейство.

Не бях сигурен, че ще се справя. Не исках да виждам леля Пру така. Не исках да я запомня така. Тъжни врати и хранителни вещества в кутии и торбички, коридор в противен прасковен цвят.

За малко да се обърна и да си тръгна, но после стигнахме до поредната врата и се озовах другаде. Въздухът се промени. Това бе мястото. Знаех го, защото вратата бе отворена и характерният мирис, който Сестрите излъчваха, се носеше оттам. Розова вода и лавандула — от онези малки торбички против молци, които те слагаха в шкафовете си. Беше много отличителна миризма. Дадох си сметка, че не й бях обръщал внимание преди, когато Сестрите ми разказваха историите си.

— Итън.

Лена направи крачка пред мен. Чувах шума от апаратите, жужащи в стаята.

— Хайде. — Пристъпих към нея, но тя постави ръце на раменете ми.

— Знаеш, че тя… може да не е тук, нали?

Опитах се да я слушам, но се разсейвах от звуците на непознатите апарати, вършещи непознати неща на моята така до болка позната и обичана леля.

— За какво говориш? Разбира се, че е тук. На вратата пише името й, ето виж…

Да, така пишеше с черен маркер на нещо като бяла табелка, каквито има в студентските общежития. Стейтъм, Прудънс.

— Знам, че тялото й е тук. Но дори да е вътре, леля ти Пру, с всички онези неща, които я правят точно твоята леля Пру, тя пак може… да не е тук.

Знаех какво ми казваше, но не исках да го приемам. Хиляда пъти по хиляда не исках.